Дэвид Хосп - Невинност

— Моля? — попита фин. — Съжалявам, но…

— И наистина ще съжаляваш, ако не се разкараш. — Жената беше ниска и набита и съдейки по начина, по който се движеше, явно знаеше какво да прави при физическа схватка. — Вън, веднага!

— Търсим Мигел Салазар — каза фин. — Той тук ли е?

Жената се спря, очевидно изненадана от въпроса.

— Не ви ли изпраща наемодателят?

— Не. — Той погледна към Козловски. — Теб наемодателят ли те изпраща?

— Не.

— Не сме хора на наемодателя — продължи Фин.

— Имахме проблеми с него — каза жената. — Той е голям задник и иска да ни изгони от сградата. Иска да я даде под наем на друг, който ще му плаща повече от нас.

— Да, наистина, звучи като да е негодник. Ние не сме с него.

Тя погледна облекчено, но съмнението не я напусна.

— За какво ви е Мигел?

— Аз съм адвокат на брат му — отвърна Фин. — Това е колегата ми Том Козловски. Дошли сме да говорим с него за делото на брат му.

На лицето й се изписа усмивка.

— На Винсенте? Вие сте адвокат на Винсенте?

— Познавате ли Винсенте?

Тя поклати глава.

— Не, но понякога имам чувството, че го познавам. Мигел толкова често говори за него, че едва ли има нещо, което да не знам за този човек. Той го вдъхновява и до голяма степен това тук е благодарение на него.

Адвокатът огледа мизерната обстановка и се запита дали това не беше казано с ирония. Едва ли.

— Мигел тук ли е? — попита.

— Да — отвърна тя. — Разбира се. Извините ме за грубостта. Аз съм доктор Жандро, но може да ми викате Джил. В момента има пациент, но ще свърши след няколко минути и със сигурност ще се съгласи да говори с вас. Всички ние стискаме палци брат му да излезе на свобода. Сигурно е ужасно да те затворят за престъпление, което не си извършил.

— Но нали не познавате Винсенте? — попита Фин.

— Не, но познавам Мигел и това ми е достатъчно. Един от нашите лекари се обади тази сутрин, че е болен, така че има свободна стая. Ако искате, изчакайте го там.

Мак седеше на бюрото си в сградата на полицейското управление на Шрьодер Плаза 1, целият плувнал в пот, въпреки че в сградата беше студено. Имаше чувството, че всичко се разпада и от това беше вдигнал температура. Сутринта нямаше апетит и не можа да закуси нищо, а когато се опита да пие кафе, повърна и се преви на две.

Сигурен беше, че хората около него са забелязали промяната в поведението му. Това, което преди бяха смятали за самоувереност, сега отекваше като раздразнителност и плахост. Той вече нямаше сили да се облича добре и като се огледа, забеляза петно от пица върху ризата си.

Вдигна телефона и набра номера.

— Да — отговориха от другата страна на линията.

— Аз съм — каза тихо Мак, за да не го чуе някой. Знаеше, че е по-добре да се обади от телефонен автомат от улицата, но беше твърде изтощен, за да положи такова усилие.

— Вече започнах да си мисля, че ще трябва първи да те потърся. Сега съм спокоен, че не се стигна дотам.

— Да, както и да е. Струва ми се, че измислих начин как да се измъкнем.

— Добре. Значи ще се погрижиш за адвоката?

— Не. Това няма да реши проблема, само ще ни спечели малко време. Салазар винаги може да намери друг адвокат. А и двама адвокати по това дело да бъдат убити в рамките на една седмица, ще предизвика доста съмнение.

— Не ме интересува никакво съмнение. Какво е твоето решение?

— Салазар.

От другата страна на линията последва мълчание.

— Сигурен ли си, че може да се направи!?

— Постоянно се случват такива работи. По-лесно е да се направи зад решетките, отколкото отвън.

— Да, но Салазар прекарва голяма част от времето си в лазарета. Трудно е да се добереш до него.

Мак изръмжа:

— Това е затвор. Можеш да се добереш до всекиго.

— Не бива да стигнат до нас. Няма да използваш никой от хората ми.

— Ясно — отвърна Мак. — Вече го уредих.

— Кога?

— Утре.

Отново мълчание.

— А адвоката?

— Какво за него? Щом се оправим със Салазар, адвокатът ще спре да рови, следата ще се изгуби.

— Не съм сигурен.

— Виж — каза Мак, проклинайки се заради жалкия си тон. — Ти ми каза да се погрижа за проблема. Точно това направих. Ако не ти харесва как работя, не ми се обаждай отново.

Чу в слушалката дишането на събеседника си.

— Добре. Нека да опитаме първо по твоя начин. Обаче ако не се получи…

— Ще се получи. — Ченгето затвори. Чувстваше студената пот под мишниците и по врата си. Опита се да стане, но гаденето не му позволи. Затвори очи и се свлече на стола.