Дэвид Хосп - Невинност

— Стига да получа резултатите най-късно в неделя.

— Добре. Но ще ми бъдеш задължен за това — отвърна Хоровиц.

Фин и Козловски пристигнаха в полицейското управление за срещата с Мадлин Стийл петнайсет минути по-рано и ги помолиха да изчакат във фоайето. Адвокатът имаше чувството, че всяко ченге, което минава покрай него, долавя подозренията му. Въобразяваше си, разбира се. Никой не знаеше защо е тук. Не беше споделил подозренията си за полицейска злоупотреба дори с Козловски. В края на краищата сътрудникът му също беше ченге. Колкото и да се оплакваше как от полицията не са се отнесли добре с него, Фин го беше чувал да повтаря поне десетина пъти „веднъж ченге, завинаги ченге“.

Фин се бореше с колебанието си дали да сподели версиите си с Коз, когато чу зад себе женски глас:

— Коз, доста време мина.

Фин долови нотка гняв в тона. Обърна се и се изненада от видяното. Очакваше да види съсипана от живота жена. Вместо това пред него седеше жена с твърд и стоманен поглед. Седеше с изправена снага в инвалидна количка с ниска облегалка. Колелата на количката бяха леко огънати в горната част, за да осигурят по-голяма стабилност. Той беше свикнал да вижда в подобни колички само сериозни състезатели от параолимпийски игри и тя напълно се вписваше. Беше на около трийсет и пет години, с дълго и слабо тяло и широки рамене. Облечена беше в копринена блуза, с прилепнали по ръцете ръкави, които показваха изваяни мускули. Беше с дълга кестенява коса, на лицето й нямаше никакъв грим.

— Мади, радвам се да те видя — каза Козловски. — Добре изглеждаш.

— Благодаря. Ти си остарял.

— Явно очите ти не те лъжат.

Тя нищо не каза.

— Това е Скот Фин. — Козловски посочи към Фин. — Той е адвокатът, с когото работим заедно. За когото ти говорих.

Адвокатът пристъпи напред и подаде ръка:

— Приятно ми е да се запознаем.

Тя го изгледа недоверчиво.

— И на мен — отвърна и се здрависа с него, като стисна ръката му силно, така че Фин леко подскочи. После отново се обърна към Козловски: — Петнайсет години. Явно е нещо доста важно. За какво искаш да говорим?

— Може ли да седнем някъде на по-спокойно място? — попита Козловски.

— Разбира се. — Тя завъртя количката и потегли с темпо на бегач през фоайето и оттам към дългия коридор на първия етаж. Двамата трябваше да подтичват, за да не изостанат.

— Доста сте бърза с това нещо — каза Фин, като се опита да разчупи леда. Но веднага щом произнесе думите, си даде сметка, че ще бъдат разбрани погрешно.

Тя го погледна през рамо и попита Козловски:

— Откъде го намери този?

Той не отговори.

Стийл зави по коридора и едва не прегази един млад полицай, който само инстинктивно се отдръпна настрани, без да каже нещо. Навярно подобно нещо често се случваше тук. След още петнайсетина метра Стийл рязко удари спирачки пред една врата с табела „КООРДИНАТОР НА СЛУЖБА ЗА РАБОТА С ПОСТРАДАЛИ“. Отстрани на вратата имаше друга табела — „СЕРЖАНТ МАДЛИЙН СТИЙЛ“

— Ето тук — каза тя, отвори вратата и влезе първа.

Фин беше впечатлен. Кабинетите в общинските служби не бяха известни с големите си размери или обзавеждането си, но влизането в кабинета на Стийл беше като да влезеш в преддверието на кабинета на семейния лекар. Подът беше покрит с голям персийски килим, а в центъра на помещението беше поставено лакирано дървено бюро. Пред бюрото имаше два удобни стола, а до стената в другия край беше разположено канапе. Но зад бюрото нямаше стол и това го обърка, докато не видя как тя спря количката си зад бюрото и си даде сметка, че не се нуждае от стол.

— Много хубав кабинет — коментира Козловски.

— Да, благодаря. Какво искате?

— Не, наистина — каза детективът. — Много е хубав.

Тя се облегна на бюрото.

— Добре. За кабинета ли ще говорим? Специално го проектираха за мен. Голям е, защото ми трябва място да маневрирам. Трябваше да избият стената между два кабинета, за да създадат един голям. За бога, та те създадоха длъжността специално за мен. Услугите за пострадали преди това се извършваха от частни компании. Но след като отказах да напусна полицията, трябваше да ми намерят място. Беше нещо като благодарност, че ме бяха простреляли. Не ме разбирайте погрешно. Тук съм полезна и на себе си, и на полицията. Разбирам поне малко какво преживяват жертвите на престъпления, през какво им се налага да минат. Мога да ги накарам да говорят с мен. Провели сме десетки арести благодарение на това, което други хора са ми споделили — операции, които нямаше да са възможни без мен. Така че, да, кабинетът е хубав и голям, но аз съм си го заслужила. Свършихме ли с любезностите?