Дэвид Хосп - Невинност

Фин погледна към Козловски.

— Тогава, щом сте били толкова близки, защо не си я подкрепил, след като са я простреляли?

Едрият детектив неловко се намести в тесния автомобил и закачи ръкава си на дръжката на вратата.

— Мамка му! — изруга и се опита да освободи ръката си. — Мътните да го вземат! — Рязко издърпа ръката си и дръжката се откачи от вратата и падна в скута му. Той я взе, огледа я и я подаде на Фин: — Може да ти потрябва.

— Господи, Коз! — извика приятелят му. — Какво ти става?

— Колата ти е такава. Ако караше нещо по-голямо за хора с нормални размери, нямаше да се случи подобно нещо.

Фин се насочи покрай останките на Биг Диг, оттам през тунела „Калахан“, към летище „Логан“.

— Къде отиваме? — попита Козловски.

— В Източен Бостън.

— Не думай. И защо?

— Докато те нямаше сутринта, аз направих някои справки. Братът на Салазар, Мигел, идва два пъти седмично в една безплатна клиника в района. Искам да говоря с него.

— Безплатна клиника ли? Нали беше прочут доктор?

— Такъв е — отвърна Фин. — Работи като хирург в „Мас Дженеръл“. Една от най-престижните позиции в цялата страна.

— Тогава защо, по дяволите, ще си губи времето в безплатна клиника?

— Откъде да знам? А и какво значение има? Други планове ли имаш за днес?

— Не.

— Добре. — Адвокатът сложи дръжката върху таблото отпред. — Ще ми кажеш ли какво е станало между теб и Стийл? Защо не си бил до нея като приятел, когато са я простреляли?

Козловски продължи да гледа през стъклото, докато излязоха от тунела и пред тях се разпростря Източен Бостън.

— Не — отвърна той. — Това е само между мен и нея.

По тона му беше пределно ясно, че разговорът е приключен.

— Добре — каза Фин. — Ще ми кажеш, ако има нещо друго, което е важно и което смяташ да запазиш за себе си, нали?

Козловски се обърна към него. На лицето му беше изписан гняв, но Фин това не го впечатли. Самият той беше натрупал доста за последните дни.

— Ще ти кажа — отвърна приятелят му.

Безплатната клиника се намираше близо до летището, в един от най-бедните райони на града. Имаше логика да е така, но Фин не можеше да си обясни защо преуспял специалист като Мигел Салазар ще иска да прекарва времето си тук. Изглежда, и той като брат си беше отдаден на професията.

Фин паркира колата до една с нищо неотличима дървена постройка, която съвпадаше с дадения му адрес. Улицата беше пуста и нямаше нищо, с което сградата да се обозначи като медицинско заведение.

— Сигурен ли си, че това е адресът? — попита го Козловски.

— Вече не съм сигурен в нищо — отвърна Фин, отвори вратата и слезе от колата. Когато застана пред вратата на клиниката, осъзна, че Козловски не е с него. Обърна се и видя, че детективът продължава да седи в колата, вторачил се в него. Фин се върна при колата.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита го през прозореца.

Козловски продължи да го гледа сърдито.

— Не мога да изляза.

След секунда Фин се сети: вратата вече нямаше дръжка. Той отвори от външната страна.

— Така ти се пада — каза му. — Защо да не взема да те оставя тук? Нали тук няма човек, който да ти има зъб?

— Още не — изръмжа Козловски.

Отидоха до вратата, която представляваше парче тънък талашит на панти, боядисано в бяло. Отвън не се наблюдаваха признаци на живот, Фин погледна детектива, сви рамене и отвори вратата.

Все едно че се озова на една от улиците на Калкута. Щом отвори вратата, вътре беше пълно с родители, плачещи деца, кашлящи и пъшкащи хора. Всички насочиха погледи към вратата и възнегодуваха, че отвън влиза студ.

Двамата с Козловски влязоха, като внимаваха да не настъпят някое от малките деца, които си играеха на пода или лежаха изтощени. Навярно в тясното помещение имаше поне петдесетина души. От испанския език, който говореха, и смуглия цвят на кожата Фин предположи, че повечето са от Южна или Централна Америка. Забеляза и няколко азиатци и дори му се стори, че дочу италианска и руска реч по ъглите. Повечето от възрастните в помещението изгледаха притеснено двамата мъже.

Една врата в дъното на импровизираната чакалня се отвори и от нея излезе жена в бяла престилка.

— Мартинес! — повика тя следващия пациент. — Мартинес!

Фин видя жена, която седеше на пода, да се изправя, след което взе със себе си две малки деца и се насочи към вратата.

— Ола — поздрави на испански.

— Ола — отвърна жената с престилката и се усмихна уморено. Тя направи път на пациентката да мине вътре, след което огледа чакалнята, Фин си представи как в момента пресмята колко още работа ще има през деня и съдейки по препълненото помещение, няма да свърши скоро. Тогава погледът й се спря на Фин и Козловски и умората върху лицето й мигом се смени с гняв. — Не! — извика и тръгна към тях, прекрачвайки пациентите на земята. — Не! Ние си платихме! Пуснахме чека в пощенската кутия миналата седмица! Ако трябва, ще поискаме от съда заповед да не ни притеснявате. Подобни заплахи са възмутителни! Вън, веднага вън от тук!