Дэвид Хосп - Невинност

Козловски се обърна към Фин:

— Твой ред е.

Адвокатът седна в единия от столовете пред бюрото. Козловски остана прав, готов да си тръгне бързо от кабинета, ако се наложи.

— Може да е малко неловко — започна Фин и се покашля. — Аз представлявам Винсенте Салазар.

На лицето на Стийл се изписа изненада и отвращение и той разбра, че срещата не върви добре. Но тя изглежда беше прекалено слисана, за да го прекъсне, и реши да продължи:

— Смятаме, че е възможно той да не е виновен за това, което се е случило с вас. В момента се провеждат анализи на ДНК и смятаме, че тези анализи ще докажат, че господин Салазар не е човекът, който ви е нападнал.

Шокът не беше напуснал лицето на Стийл, но Фин трябваше да й признае, че успя да запази самообладание. Впечатляващо.

— И? — попита тя.

— И понеже ДНК пробите са стари и тъй като те биха могли да са се разложили или да са се замърсили, дори и анализите да покажат, че ДНК не е на господин Салазар, съдията пак може да не го оневини, освен ако не дадем основателни обяснения за останалите доказателства. Като например вашите показания. Затова исках да ви попитам дали сте били напълно сигурна, като сте посочили господин Салазар за вашия нападател.

— Разпознаването ли?

— Да. Бихте ли ми казали как точно стана?

— Вие шегувате ли се? — Тя погледна към Козловски. — Той се шегува, нали?

Фин се намести в стола си.

— Не, не се шегувам. Невинен човек ще изгние в затвора. Искам да си спомните добре. Сигурна ли сте, че Винсенте Салазар е човекът, който ви е нападнал? Има ли вероятност да сте се объркали?

Тя седеше така, сякаш не беше чула думите му. И продължаваше да гледа вторачено Козловски. Погледите им се срещнаха.

— Ти ли стоиш зад това? Подлец!

— Не.

— Глупости. Като че не ти е достатъчно другото — сега идваш при мен след петнайсет години и ми хвърляш това в лицето? Задник. Абсолютен садомазохистичен задник.

— Важно е — отвърна той. — Казах ти.

— Отпечатъците му бяха върху пистолета!

— Госпожо Стийл, не ви питам за отпечатъците — каза Фин. — Питам ви какво си спомняте.

Тя се обърна отново към адвоката:

— Искаш да знаеш какво си спомням ли, хлъзгав кучи син? Спомням си как клиентът ти ме нападна. Спомням си как се опита да ме изнасили. Спомням си как стреля по мен. Спомням си как лежах в канавката и чаках да умра. Но знаеш ли какво си спомням най-добре? А, знаеш ли?! Спомням си какво е да можеш да ходиш. Спомням си какво беше, когато имах крака вместо тази скапана количка. Спомням си какво беше, когато можех да отида в тоалетната, без да се налага да се набирам с ръце над тоалетната чиния. Това си го спомням много добре. Ясно ли ти е?

— Да, но…

— Не, никакви „но“. Никакви шибани „но“. Казах ти какво си спомням. Сега искам и ти добре да запомниш едно нещо. — Тя буквално изплю думите в лицето му. — Искам да запомниш, че ако още веднъж дойдеш тук, кълна се в Господ, ще те пратя в количка точно като тази до края на живота ти. Тогава ще можем да си говорим какво си спомняме двамата. А сега се разкарай от кабинета ми. — Тя погледна към Козловски: — И двамата се разкарайте.

— Можеше да мине и по-добре — каза Фин, след като потегли от полицейския паркинг пред Шрьодер Плаза.

— Предупредих те — отвърна Козловски. — Ти какво очакваше? Ние искахме от нея да ни помогне да пуснем на свобода човека, който я е вкарал в онази количка до края на живота й.

— С тази разлика, че не го е направил.

— Добре, да допуснем, че е така. Това не променя факта, че тя вярва, че той го е направил. Наистина ли очакваше, че ще водим съвсем дружеска и непринудена беседа?

— Не, но не очаквах и да прояви такава враждебност към теб още преди да й кажеш за какво сме дошли. Мислех, че сте приятели, но не, вкарахме си автогол.

— Казах ти, че бяхме приятели. Не се бяхме виждали от години.

— Добре, но така е и при много други хора. Не съм говорил и не съм се виждал с години с мои стари приятели, но не очаквам да ми изтръгнат гръкляна, когато ги потърся. По дяволите, та ти вместо да улесниш нещата, ги усложни още повече. Какво се е случило между вас?

Козловски се беше загледал през стъклото.

— След като я простреляха, тя мина през много тежък период. И аз не бях до нея, за да я подкрепя, както трябваше да постъпя.

— Мислех, че сте били само приятели.

— Бяхме само приятели. Но аз и като приятел не я подкрепих. — Той въздъхна. — Може би съм сбъркал. Може би бяхме повече от приятели, но не и по начина, който ти имаш предвид. Между нас нямаше интимни отношения, но аз бях неин учител и наставник. Аз бях този, при когото идваше с проблемите си. Познавах баща й и братята й, те също бяха ченгета. Тя непрекъснато искаше да не изостава от тях. Аз бях човекът, с когото тя споделяше най-много. Човекът, на когото се доверяваше най-много. Може би сме били повече от приятели.