Дэвид Хосп - Невинност

— Сигурно има за някого, иначе нямаше да правят такива жилища. — Колкото повече тя приближаваше, толкова повече той отдръпваше главата си назад, забил поглед в раменете й, за да избегне прекия зрителен контакт.

Тя премести глава настрани, в неговото полезрение, а той се извърна на другата страна. Тя му помаха, за да я погледне в очите.

— Какво има? — попита го. — Апартаментът ли те притеснява?

— Факт е, че двамата с теб имаме различни навици и възможности.

— Ще го продам.

— Няма съмнение. И ще получиш за него цял куп пари.

— Какво искаш от мен? Баща ми беше много богат, преди да умре. Почти не знам нищо друго за него, защото приживе не се задържаше много с мен. С майка ми не си говоря. Аз не съм този проклет апартамент и той не е мен. Мислиш ли, че ако можех, не бих го разменила за по-нормално детство?

— Въпросът не е в апартамента — отвърна той, все още избягвайки погледа й.

— А в какво е тогава? — Тя се наклони към него още повече. Гласът й стана тих, дрезгав и изкусителен. — В мен ли?

Той сви рамене, избягвайки да се докосва до нея.

— В какво е?

Най-накрая той се престраши да я погледне.

— Заслужаваш повече.

Тя продължи да се приближава към него.

— Имала съм и по-лоши връзки.

Лиса го целуна по бузата и той вдиша дълбоко от студения въздух.

— Ще ме убиеш така.

Тя се усмихна.

— Може би. — Беше се изправила на пръсти и устните й се плъзнаха от бузата, към устата му. Дланите й бяха върху гърдите му. — Но не мисля, че е толкова опасно. — Целуна го отново. Той постепенно свали защитата, но все още не можеше да събере куража да отвърне на целувката й. Може би се боеше да не я нарани. Но в сърцето си знаеше, че не това е причината.

Постепенно мускулите му се отпуснаха, докато тя продължи да го засипва с целувки. Съпротивата му окончателно се сломи и той я придърпа към себе си. Тя се притисна към него. Той прекъсна целувката с едно решително усилие и я погледна дълбоко в очите.

— Ще ме убиеш така — каза й.

— Ще рискувам — отвърна тя. Не беше виждал по-опасен поглед от нейния — изпълнен с копнеж, желание, възбуда. Тя се облегна на него и отново го целуна. После прошепна в ухото му: — А пък и това, което не те убива, те прави по-силен.

Мак отиде в хола на малката си къща в Куинси, близо до Уоластън Бийч. Повечето от лампите бяха изгасени. Ориентираше се в полумрака единствено по синята светлина на екрана на телевизора. Беше пуснал запис на мача на „Селтикс“, който се беше провел малко по-рано същата вечер. Беше с мръсна тениска и шорти и носеше кутия с пица — мечтата на месоядеца — поръчана от местен италиански ресторант. Не си направи труда да спусне щорите. Майната им на съседите. Ако искат да гледат какво прави — да гледат. Какво му пукаше?

Тъжно беше да си го признае, но това сега беше идеалът му за перфектната вечеря: пица, креслото със спускаща се назад облегалка и любимият му отбор. В интерес на истината сегашният отбор беше само бледо подобие на някогашния фаворит. В онези дни в миналото това беше отбор на шампиони, с който старомоден мъжкар като Мак можеше само да се гордее. Бърд, Макхейл, Ейндж. В лига, в която имаше наплив на чернокожи играчи от гетата, „Селтикс“ бяха доказали, че група стари бели момчета може да господства над противниците си, като играе играта така както трябва — като екип. Те не се нуждаеха от много шум и фанфари, за да победят. Просто излизаха на терена, вършеха си работата и толкова. За Мак това беше най-ценното в „Селтикс“ А епичните битки, които отборът водеше, бяха нещо по-голямо дори от вечната вражда на Бостън с Лос Анджелис, по-голямо и от битката на Запада срещу Изтока. Това бяха битки на новото със старото, на скромния труд срещу показността, на белите срещу черните. И „Селтикс“ в повечето случаи печелеше тези битки. Такива бяха добрите стари времена, каза си той със силен копнеж.

Сега „Селтикс“ бяха само един от многото отбори. По мнението на Мак упадъкът беше започнал, когато оставиха бъдещето си в ръцете на кокаинов наркоман, който даде за дрога парите от първия си бонус, сърцето му не издържа и умря от свръхдоза. Получиха си заслуженото. Отдалечиш ли се от корените си, Бог ще те накаже, ще ти напомни кой е главният. Така че нямаше нищо изненадващо — поне Мак така виждаше нещата. Той и сега обожаваше отбора, но не беше същото. И никога нямаше да бъде същото.

И така той се отпусна в креслото и сложи пицата върху корема си. Мачът беше започнал и той тъкмо беше отхапал първото парче от пицата, когато телефонът звънна.