Дэвид Хосп - Невинност

С две думи, тя беше уверена, че е най-привлекателният мъж в бара.

Той си проправи път сред тълпата, като се наложи да разбута няколко самовлюбени в себе си посетители, които го изгледаха сърдито. Но дори и най-ядосаните бързо се успокояваха, щом виждаха кой стои насреща им.

Най-накрая Козловски успя да стигне до масата им и седна на креслото срещу нея. Взе чашата си и отпи от нея.

— Извинявай.

— За кое?

Той сви рамене.

— Че те оставих да чакаш сама.

— Че отиде до тоалетната ли? — Тя се засмя. — Че какво иначе щеше да правиш?

— Знам, но просто…

— Не ми се стори чак толкова дълго. Не съм се отчаяла още.

— И сигурно няма начин това да стане — отвърна той. — Изглеждаш ми като човек, който умее да оцелява.

— Навярно си прав. Със сигурност съм оцелявала от по-неприятни ситуации от тази да бъда оставена сама в „Риц“. Как беше там? „Онова, което не те убива, те прави по-силен“? — Тя вдигна чашата си. — Тогава да пием за това да бъдем по-силни.

Чукнаха се.

— Да бъдем по-силни.

Двамата отпиваха от чашите си, поглеждайки един към друг през масата. Тя се облегна назад и отново огледа помещението.

— Кажи ми, Коз… — започна.

— Какво?

— Идваш ли често тук?

Той се обърна, също огледа бара и обмисли отговора си:

— Зависи какво за теб е „често“.

— Изобщо идвал ли си тук досега?

— Е, ако това имаш предвид, не, не идвам често тук. А ти?

— Няколко пъти. Но не ми е било толкова приятно, колкото тази вечер. Имам още един въпрос.

— Добре.

— Някой наричал ли те е по друг начин освен „Коз“?

— Да, обикновено ме наричат и с по-обидни думи.

— Знаеш какво имам предвид.

Той се вгледа в дланите си.

— Имах сестра. Тя беше с няколко години по-голяма от мен. Казваше ми Том.

— Вече не ти ли казва?

— Тя загина.

— О, не знаех. Съжалявам. — Лиса се почувства виновна. — Наистина съжалявам, моите съболезнования.

— Не се притеснявай. Беше отдавна. Автомобилна злополука. Тя беше на шестнайсет. Пресичала улицата и някакъв тип взел завоя с голяма скорост. Казаха, че не се е мъчила.

— Чувствам се ужасно.

— Недей.

— Хванаха ли шофьора?

— Да, но не се наложи да го гонят. Той сам спря. Млад мъж — на трийсет и няколко години — прибирал се вкъщи при жена си и трите си деца. Може да е изпил едно-две след работа. Не достатъчно, за да има някакво значение. А и това стана, преди хората да се захванат сериозно с шофьорите, които се качват зад волана, след като са пили. Той си тръгна пеша.

Лиса поклати глава.

— Не знам дали аз бих могла да го понеса така спокойно и да го оставя да се измъкне, без да си понесе заслуженото. Самата аз никога не съм имала братя или сестри — или нормално семейство изобщо — но ако имах и ако ги обичах, не знам какво щях да направя на твое място.

— Беше злополука. В днешно време понякога забравяме, че злополуки стават постоянно. Освен това този тип сам се наказа. Съсипа се психически, уволниха го от работа, разведе се. Преди години му изгубих дирите. От време на време се питам какво ли е станало с него. Надявам се да не си е пръснал мозъка. Вината не беше само негова.

Тя се замисли върху думите му.

— Ти не си съвсем нормален, нали?

Той се усмихна.

— И как позна?

Погледна го, без да отговори. После допи чашата си и каза:

— Да плащаме сметката и да си вървим.

Той погледна часовника.

— Май че си права. Време е да си вървим. Но искам да знаеш, че прекарах много добре тази вечер с теб. Благодаря ти.

— Жалко, че не ми се спи. Живея на няколко пресечки оттук. Надявах се да наминеш у нас за още по едно. Ще е най-малкото, което мога да направя за теб, след като ти черпиш тази вечер.

Козловски пребледня и това я развесели.

— Сигурна ли си? — попита той.

Тя скръсти ръце и се престори на засегната:

— За първи път някой се усъмнява в моята искреност, когато съм го поканила вкъщи.

— Не, не, не — заоправдава се той. — Не се съмнявам, само дето… Сигурна ли си?

— Коз, направи ми една услуга. Плати сметката и си затваряй устата.

Тя стана и го хвана за ръка, докато той остави на масата няколко банкноти — повече от достатъчно да покрият сметката. После двамата излязоха на улицата, хванати за ръце.

Винсенте Салазар седеше в килията си, след като бяха изгасили осветлението. Умът му трескаво препускаше. Прекалено много въпроси имаше и той се чувстваше безпомощен тук, в тъмното, без да е в състояние да оцени рисковете в създалата се ситуация. Трябваше да измисли как да се информира за ставащото, за да не повтори грешката с Добсън.