Дэвид Хосп - Невинност

— Гарван гарвану око не вади, нали? — попита Лиса.

Той кимна.

— Още ли съществуват такива неща?

— Тъжно е, нали? Но да, още съществуват. Ченгетата се пазят един друг, особено ако се познават или ако са от един и същи отдел.

— Но тези хора вече са се оттеглили от полицията.

— Няма значение. Бивш полицай няма.

Тя се обърна и го погледна в очите.

— А при теб така ли е?

Козловски се почувства неловко под настойчивия й поглед.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти също си бил ченге. Би ли защитил други ченгета?

Той прехвърли тежестта върху другия си крак.

— Зависи.

— От какво?

Той сви рамене.

— От ситуацията. От ченгето.

— Какво стана с черно-бялата представа за морала, която проповядваше на Фин? Тя само за другите хора ли важи?

— Не, но при ченгетата е малко по-различно. Като при военните. Теб те изпращат на фронта и противникът се опитва да те убие. Единствените, на които можеш да разчиташ, са бойците или ченгетата от твоя отряд. Ако започнеш да подлагаш на съмнение това доверие, светът много бързо ще се превърне в опасно място за теб. Това ти се набива в главата непрекъснато и е много трудно да отвикнеш.

— Е? Ти успя ли да отвикнеш?

Той се усмихна вяло.

— Мисля, че да. Но аз съм по-странен от другите.

Тя отново се обърна към компютъра.

— Виж за това няма две мнения — измърмори.

— Моля?

— Нищо.

Двамата замълчаха и тишината дотегна на Козловски, сякаш беше бреме, което не можеше да понесе. Досега не му се беше случвало подобно нещо.

— Както и да е — каза той. — Имам някои идеи към кой специалист извън Бостън да се обърнем.

— Цялата съм в слух.

— Списъкът е в кабинета ми. Ще отида да го взема. — Козловски тръгна към кабинета си, спря се, пак тръгна и после пак се спря. Обърна се към нея: — Имам да свърша някои неща, а и вече става късно. Ако искаш, може да отидем да пийнем по нещо след работа и да го обсъдим на вечеря.

Тя го погледна, без да каже нищо.

— Мисълта ми е, ако искаш… — Той се почувства застрашен. За него усещането беше напълно непознато.

Лиса отвърна:

— Добре. Какво пък толкова, нали?

— Добре. Тогава след около час, час и нещо?

— Става.

— Ще дойда да те взема.

— От другата стая?

— Ъъъ, да, от другата стая. Ще намина при теб.

— Добре, ще се видим тогава.

— Добре.

Той се върна в кабинета си. Направи само четири крачки, но му се стори като пътешествие. Веднъж озовал се на безопасност в кабинета си, той се облегна на стената. Чувстваше се изтощен и объркан и въпреки това не помнеше досега да се е чувствал толкова жив.

— Аз го убих — повтори Салазар. Намираха се в адвокатската стая и затворникът се беше хванал за главата, подпрял лакти върху дървения плот на масата. — Все едно, че аз съм замахнал с мачетето, равносилно е.

— Какво се случи?

— Толкова много исках да изляза на свобода. Исках да седна насаме с дъщеря ми, без пазачите да ме гледат всеки път, когато я прегръщам. Исках да седна на задната веранда на къщата на брат ми — виждал съм я само на снимки и в мечтите си — и да разговарям с него тихо за медицината. Старая се да съм в час с новите лекарства и методи на лечение, но не става само с четене на медицински списания. — Той прокара длани по дългата си коса. — Толкова много исках, че бях готов да изложа на опасност живота на Добсън. Той беше единственият човек извън фамилията ми, който ми повярва — повярва в моята невинност — а аз за благодарност го убих.

Фин го наблюдаваше внимателно. Искаше да разбере дали е искрен, или само се преструва.

— Днес бях в полицията — каза той. — Те обвиняват теб.

Салазар вдигна очи към него.

— Е, по този въпрос за първи път съм съгласен съм с полицията — отвърна. — За всичко си има първи път.

— Не, те смятат, че ти си наредил да го убият.

— Защо?

Адвокатът се облегна назад.

— Твърдят, че си член на ВДС. Дори техен водач.

— Това е пълна „миерда“. Глупости. Дадоха ли доказателства?

— Имат фотографии.

— На?

— На теб с членове на бандата. Ти разговаряш с тях доста задълбочено и сериозно за нещо.

— Не, не е вярно.

— Видях снимките.

— Сигурен съм. Срещал съм се с членове на бандата. Аз ги лекувах. Бях единственият с медицински познания в квартала. В това число и за членовете на ВДС. Когато се разболееха, ги лекувах. Когато ги раняха. Когато някоя жена забременееше. Не е било много трудно да ме снимат с тях.

— Лекувал си тези отрепки? — попита с остър тон Фин.