Дэвид Хосп - Невинност

А дали наистина беше така? Добсън беше умен и знаеше върху коя струна от характера на Фин да засвири, за да го накара да се включи. Добсън беше оптимист и имаше силна вяра. В университета преподавателите говореха за правдата и справедливостта единствено от гледна точка на правната наука. Настанили се удобно в техните високи кули от слонова кост, професорите обичаха да повтарят своето символ-верую, че законът бил инструмент със социално значение, благодарение на него се били коригирали несъвършенствата в обществото. Повечето от студентите-първокурсници, току-що завършили частни гимназии и колежи, бяха готови да повярват в това. Не и Фин. Той беше живял в реалния свят и знаеше, че справедливостта и правдата са само илюзия. Победата над Слокъм беше сладка и удовлетворителна, но тя не беше въпрос на справедливост. Истинският свят беше прекалено сив, за да играе правдата голяма роля в него.

И въпреки това, докато слушаше лекциите по право, докато вътрешно се присмиваше на наивността на тези преподаватели, една част от него винаги беше искала да им вярва. Като хлапе, четящо комикс, той искрено желаеше да живее в свят с ясно разграничени добро и зло, свят, в който победата не означаваше да спечелиш нещо в името само на себе си, а и в името на някакъв по-голям и значим идеал. Именно на този идеал беше разчитал Добсън, когато се беше обърнал към него за помощ. Именно тази част от Фин, този негов вътрешен глас, в момента мърмореше укорително в главата му, шепнеше му, че това е шансът му — може би единственият му шанс — да открие истинската справедливост. Ако не заради Винсенте Салазар, поне заради Марк Добсън.

Той отби от Сороу, по магистрала „Монсиньор О‘Брайън“, направи още няколко завоя и спря пред кантората си. Козловски отвори вратата и с усилие се измъкна от колата. После се наведе и му пожела късмет.

— Някакъв последен съвет? — попита го Фин.

Козловски се намръщи.

— Бъди предпазлив — беше отговорът му и той затвори вратата.

Фин потегли и се насочи на северозапад, към „Билерика“. Слънцето беше слязло под хоризонта и в далечината се виждаше само бледата светлина на залеза. Стори му се, че температурата е паднала с още няколко градуса.

Стори му се, че тепърва ще става още по-студено.

Фин крачеше нервно напред-назад в залата за разпити в „Билерика“. Още по-забързано беше биенето на сърцето му. Опита се да обмисли какво ще каже на Салазар — какво ще го пита — но беше безполезно. Мислите му бяха твърде объркани.

Чу бумтенето на отваряне и затваряне на стоманени врати от вътрешността на затвора. Шумът постепенно се приближаваше, докато вратата на стаята не се отвори. Салазар, с белезници на ръцете и краката, беше придружен вътре от двама едри и набити пазачи. Той застана на входа и видимо се изненада от появата на Фин. После бавно се приближи до масата в центъра на стаята и седна на пластмасовия стол.

Пазачите наблюдаваха как окованият затворник седна, после огледаха набързо адвоката.

— Имате петнайсет минути — каза единият от тях. Сетне с колегата му излязоха, като затръшнаха вратата и ги оставиха сами.

Фин и Салазар се вгледаха съсредоточено един в друг. Никой от тях не помръдна. Фин стоеше на метър-два от масата, на която беше седнал Салазар. Едната му ръка беше леко повдигната и застинала във въздуха, сякаш се канеше да произнася реч. Салазар беше леко наклонил глава настрани, докато го гледаше със смесица от любопитство и подозрение. Фин се запита кой ли първи щеше да наруши мълчанието.

— Господин Фин — накрая започна Салазар. — Бях останал с впечатлението, че вие вече не проявявате интерес към моето дело. Казаха ми, че сте променили мнението си относно степента на сложност.

— Може би — отвърна адвокатът, без да мръдне от мястото си.

Затворникът сложи окованите си ръце на масата.

— Господин Добсън каза, че сте се обезкуражили и че сте се оттеглили.

— Кога разговаряхте с него?

— С Марк ли?

— Да, с Добсън.

Салазар сбърчи вежди.

— Понякога дните ми се преливат един в друг. Какво е днес? Понеделник?

— Да.

Салазар се замисли.

— Значи трябва да е било в петък.

— Оттогава не сте ли говорили с него?

— Не.

Фин го погледна скептично.

— Може да го попитате, ако не ми вярвате — отговори Салазар.

— Уви, няма да мога. Затова съм тук.

Салвадорецът го погледна още по-объркан.

— Не ви разбирам.

— Мъртъв е. — Фин внимателно наблюдаваше реакцията на Салазар. Но не откри нищо издайническо. Салазар се вторачи в него, очите му не трепнаха. Лицето му беше спокойно като камък. Изобщо не трепна, макар че на Фин му се стори, че дишането на затворника се ускори.