Дэвид Хосп - Невинност

— Аз лекувам всекиго — реагира също остро Салазар. — Казах ти вече. В Салвадор лекувах хора и от двете страни на барикадата. Лекувам престъпници и тук, независимо какви престъпления са извършили. И да, лекувах „отрепките“ от ВДС. Моята работа е да лекувам, не да съдя.

— Но тези хора…

— Именно, господин Фин, „хора“. Те също са хора. Бих лекувал и полицаите, които ослепиха дъщеря ми. — Затворникът размърда китките си и веригите издрънчаха. — Но помислете само: дори и да е вярно това, което полицията казва, дори и да съм бил член на ВДС, защо ще искам да убият моя адвокат? Той се опитваше да ме изкара на свобода. Какъв мотив бих имал да наредя убийството му?

— И аз зададох на полицаите същия въпрос.

— И те какво отговориха?

— Нищо смислено.

— Защото наистина в подобно твърдение няма смисъл и логика. Ще се виня за смъртта на Добсън до края на живота си, но не защото аз съм я искал. Само защото го оставих да рискува живота си. И в интерес на истината, това стана заради мен. Аз нося пълна отговорност за смъртта му.

— Как се случи така, че го изложихте на опасност?

— Казах му прекалено много.

— Какво му казахте?

Салазар се усмихна горчиво.

— Господ може да ми прости грешката веднъж, господин Фин, но не знам дали няма да се озова в ада, ако си изцапам ръцете и с вашата кръв.

— Но аз мога да ти помогна, ако ми дадеш необходимата информация.

Салазар поклати глава.

— Твърде опасно е.

Фин помисли, после се наведе напред и съсредоточено се вгледа в Салазар.

— Добре, не ми казвай. Но правилно ли предполагам, че това, което е разбрал той от теб, е свързано с ВДС?

— Да — отвърна Салазар след известно колебание.

— И е свързано с твоята роля в бандата?

Салазар се поколеба отново.

— Мисля, че да. Не съм напълно сигурен. Разполагам само с информацията, която успях да сглобя парче по парче тук за петнайсет години. Предимно клюки и слухове, но всичко съвпада.

Двамата се вгледаха един в друг, всеки преценявайки другия.

— Натопили са те, нали? — накрая попита Фин. — Това не е било само някаква грешка или лош късмет. Някой те е натопил нарочно.

Лицето на Салазар стана каменно.

— Няма такова нещо като грешка… Не и при такива случаи.

Адвокатът затвори очи и отново потъна в мислите си.

— Не биха могли да го извършат без помощта на някого отвътре — каза той на Салазар и на себе си. — Ченгетата.

— Не биха могли без помощта на ченгета — съгласи се затворникът.

— Имаш ли представа кой може да е бил? Някакви имена?

— Не. — Салазар го погледна в очите. — Но вие имате имена, нали?

— Едно. Но е само предположение.

— Може би е по-добре да не ми го казвате, преди да сте се уверили дали е той.

— Точно това си мислех. — Фин стана и тръгна към вратата. — Охрана!

Салазар погледна към него.

— Какво мислите да предприемете?

Фин се обърна.

— Аз съм твой адвокат, значи ще си свърша работата.

— Не искам да излагам други хора на опасност, да нося отговорност.

— Няма да носиш отговорност за нищо. Не ми каза защо са убили Добсън. Засега няма да се фокусирам върху неговото убийство. Първо ще докажа, че не ти си стрелял по Мадлин Стийл. Няма да нападам ВДС.

— А полицаите? Тях ще нападате ли?

Фин се усмихна.

— И преди съм си имал работа с ченгета.

Вратата се отвори.

— Свършихте ли вече? — попита пазачът.

Фин се обърна към него и отвърна:

— Съвсем не, сега тепърва започвам.

После заобиколи пазача и тръгна към изхода на затвора.

Том Козловски се наведе над мивката в мъжката тоалетна в „Риц-Карлтън“ и си наплиска със студена вода лицето. Изчака водата да се стече по носа и брадичката му и се погледна в огледалото.

Какво, по дяволите, правеше той тук? Какво си мислеше? Точно това го питаше отражението в огледалото. Кого се опитваше да заблуди?

Отговорът беше „Лиса Кранц“. Той се опитваше да заблуди Лиса Кранц и най-притеснителното беше, че засега имаше успех.

Думите излизаха от устата му толкова непринудено, сякаш постоянно си ги повтаряше. Когато излезе от кабинета си, за да провери дали тя е готова, тя беше готова и той си взе палтото. Но преди да стигне до външната врата, тя му зададе въпрос: такъв, който противно на всякаква логика той не беше очаквал и за който не беше подготвен. „Къде ще ходим?“

И той остана слисан. Никога не би си признал на глас, че е изпаднал в паника, но дълбоко в себе си беше убеден, че точно това се случи. Винаги ходеха в, О’Доул“ — кръчмата, която се намираше близо до офиса, зад ъгъла. Кой би помислил, че може да има и други възможности? Но ни в клин, ни в ръкав, я попита: „Какво ще кажеш за „Риц“?“