Дэвид Хосп - Невинност

Погледна часовника си. Десет и половина. Тъкмо пазачът минаваше покрай килията му. Постоянството беше едно от малкото удобства в затвора. Всичко се правеше по разписание. Като влаковете в нацистка Германия: никакво отклонение от разписанието, никакво изключение. От време на време имаше изблици на насилие — схватки между затворници, убийства, изнасилвания — но те ставаха сравнително рядко, на тях се гледаше като на вътрешни проблеми и се потушаваха със сурови наказания от страна на затворническата администрация. Никакви съдебни процеси, никакви жалби. С тези малки изключения животът тук беше под режим. Осемнайсет часа на ден стояха заключени в килиите. Ако човек успееше да оцелее през останалите шест, основният му проблем беше как да прекарва времето така, че да не откачи от скука. Салазар имаше силен характер и умееше да се справя със скуката.

Погледна часовника си отново. Десет и трийсет и пет. Чу стъпките на пазача, който отново минаваше покрай килията на път обратно в отделението за охраната. Следващият пазач щеше да мине през тази зона чак след два часа.

Салазар бръкна под дюшека и измъкна малък пакет, увит в тениска. Разви тениската и извади мобилен телефон с предплатена карта. Модерните клетъчни комуникации се бяха превърнали в основен стълб на контрабандата в затвора и заемаха едно от първите места наред с контрабандата на хероин и секс в качеството на алтернативна валута в затворническата икономика. Той рядко използваше телефона, но го пазеше за крайни случаи. Този беше такъв.

Докато набираше номера, отново се запита как е най-добре да постъпи.

— Ало? — прозвуча гласът от другата страна на линията.

— Винсенте е — отвърна той.

— Винсенте! Как си? Всичко ли е наред?

— Добре е. Трябва да говоря бързо. Другият адвокат — Фин — няма да се откаже от делото.

— Дори след убийството на Добсън?

— Да.

— Смелчага. Глупав, но смел.

— Да — съгласи се Салазар. — Трябва да го държим под око.

— Под „ние“ имаш предвид мен ли?

— Предвид обстоятелствата…

— Няма да е лесно.

— Знам. Но трябва. Прекалено много рискове има. Искам сам да се погрижиш за това.

След известна пауза човекът отговори:

— Ще се погрижа.

— Благодаря ти. — Салазар затвори телефона.

Тази нощ нямаше да спи. Твърде много неща можеше да се объркат — твърде много неща бяха извън контрола му. Сега поне щеше да има един чифт очи отвън.

Козловски имаше добра представа за солидните финансови възможности на Лиса Кранц. В поведението й имаше малки издайнически знаци. Дрехите й бяха по последна мода, караше скъпа кола, маникюрът и прическата й винаги бяха перфектни. Подобни неща изискваха пари, а Фин не й плащаше чак толкова много. Значи взимаше парите отнякъде другаде.

Но въпреки всичките му предположения и догадки, нищо не би могло да го подготви за лукса в апартамента й. Щом го видя, той си даде сметка, че сериозно е подценявал финансовите й възможности. Жилището заемаше целия последен етаж на един от големите и скъпи жилищни блокове на Бийкън Стрийт, с изглед към Чарлз Ривър — първокласен недвижим имот в един от най-скъпите градове в света. Имаше две спални и кабинет, претъпкан с кашони, вестници и други вехтории. Останалата част от жилището беше безупречно чиста и той предположи, че някой друг идва и го поддържа. Апартаментът беше скъпо обзаведен и декориран. От средата на хола се издигаше широко дървено стълбище, което водеше към тераса на покрива — вероятно с площ над триста квадрата. Сега стояха именно на терасата в смразяващия студ. Той наля от скъпата бутилка шабли, която тя му беше дала да отвори. Остави бутилката върху покритата със сняг метална маса от ковано желязо и чукнаха чаши. Не отпиха.

Той обиколи терасата, под обувките му хрущеше снегът. Панорамната гледка беше наистина забележителна. На север се виждаше чак до Еспленейд, отвъд реката, до брега на Кеймбридж. На юг се виждаха Градският парк и пешеходната „Комън“. На запад се простираше безкрайна верига от подобни богаташки тераси, чак до Фенс.

Той се върна при нея и се облегна на стената.

— Уютно местенце — каза.

— Благодаря.

— Нали ще ме предупредиш, ако някой хеликоптер реши да кацне?

— Ти ще го чуеш. — Лиса се приближи до него достатъчно, че сърцето му да забие ускорено.

— Не, сериозно. Колко върви едно такова жилище? Три милиона? Повече?

— Какво значение има? — Тя се приближи още повече и остави чашата на окачената на стената саксия. После взе неговата чаша и я сложи до нейната.