Дэвид Хосп - Невинност

— Сержант? — повика го женски глас от едно от бюрата в другия край на стаята. Беше детектив Сара Кунц. Фамилията й беше зарадвала силно Мак, когато тя постъпи в полицията, защото това му даде възможност да изрази презрението си към всички жени-полицайки [1] Кънтс (англ.) — жаргонна дума за женски полов орган. — Б. пр. , като произнася изопачено фамилията й, без да бъде наказан от началството за това. — Има обаждане за вас, което погрешно е насочено към мен. Прехвърлям ви го.

Мак нямаше проблем с това. Приемането на телефонни обаждания беше най-отговорното, което би трябвало да позволяват на жените да вършат в полицията. Той натисна бутона на телефонния апарат и вдигна слушалката.

— Мак на телефона.

— Мак, здравей. Дейв Джонсън е.

— Джонсън? — Двамата бяха работили заедно преди години. Мак винаги го беше смятал за мекушав и те така и не станаха приятели. — Как ти понася животът на пенсионер? — Джонсън беше напуснал полицията след двайсет години служба — решение, което Мак смяташе за предателство. Той беше сигурен, че Джонсън се е преместил на друга работа, както правеха повечето бивши ченгета, когато разбираха, че човек на четирийсет години няма да издържи дълго само с полицейска пенсия.

— Пенсията ли? — Джонсън се изсмя нервно. — Да, щеше да е чудесно, ако не беше работата ми. Още ли се събирате да играете покер всяка седмица? Малко пари в брой няма да ми навредят.

— По-скоро през седмица, но да, играя. — Мак нарочно не покани Джонсън. Лично той беше на мнение, че полицейският покер е само за действащи ченгета.

— Звънни ми, когато се съберете следващия път. Ще се радвам да видя теб и момчетата. А и както казах, вашите пари ще ми дойдат добре.

— Какво искаш, Джонсън? — Мак дори не си направи труда да се престори на любезен.

Другият замълча, после отново се засмя:

— Все същият си, Мак. Виж, ти нали беше един от участниците в разследването на стрелбата срещу Мадлин Стийл през деветдесетте?

Мак застана нащрек.

— Това беше преди да ме направят сержант, така че случаят не беше мой. Но да, участвах в разследването.

— Знаех си. Затова ти се обаждам. Аз сега съм в „Билерика“ и съм помощник-началник на затворническата охрана.

Каза го с такъв тон, сякаш Мак щеше да се впечатли. Джонсън обаче беше удостоен с желаното внимание.

— Така ли?

— Да, не е зле. По-добре е от работата на улицата. Поне за мен е по-лесно да разбера кои са лошите — те обикновено са облечени в затворнически дрехи.

— Много остроумна шега. — В тона на Мак нямаше и намек за хумор, само нетърпение да приключи разговора. — Ще трябва да я запомня.

— Както и да е. Чуй ме сега, при Салазар дойдоха някакви хора на свиждане. Приличаха на адвокати. Говори се, че иска да преразгледат делото му.

— Всеки затворник иска да разгледат отново делото му.

— Да, знам. През последните петнайсет години Салазар писа писма на всеки, който би му повярвал. Досега без голям успех. Но, изглежда, двама-трима са му повярвали. Просто си казах, че трябва да знаеш. Голям резил ще е, ако някакъв си латинос, вкарал полицай в инвалидна количка за цял живот, се измъкне на свобода.

Мак се замисли върху думите му.

— Да, така е. — Силно се развълнува, но гласът му остана спокоен: — Вероятно не е нищо особено. Никой съд няма да се съгласи да пусне човек като Салазар на свобода. Не и след това, което е направил.

— Да, вероятно имаш право — разочаровано отвърна Джонсън, сякаш съжаляваше, че се е обадил. — Просто исках да знаеш и ти. Понеже участва в разследването. Не исках да ти причинявам главоболия.

— Нямам никакви главоболия, Джонсън. Винаги се радвам да разбера какво е развитието по предишните ми случаи. Особено когато се отнася за престъпник, прострелял един от нас.

— Да, така си казах и аз. Но вероятно си прав, че не е нищо особено.

— Вероятно е така.

— Добре тогава. Приятно ми беше да си побъбрим отново, Мак. Тук при мен не е толкова зле, но не и като на предишната ми работа. Понякога ми липсват момчетата от участъка. Предай им много поздрави от мен.

— Сам им предай. Следващата сряда ще се събираме у Хендерсън да играем покер. Сигурен съм, че никой няма да е против и ти да дойдеш.

— Наистина ли? — Мухльото май наистина се развълнува. Колко жалък беше. — Ще бъде страхотно. Тогава ще се видим там.

— До скоро. — Мак затвори телефона, преди Джонсън да е продължил. Не можеше да го слуша нито секунда повече.

Остана да седи на бюрото, размишлявайки върху новата информация. Повечето от това, което той каза на Джонсън, беше вярно. Вероятно това посещение при Салазар нямаше да доведе до нищо. Затворниците винаги се стремяха делото им да бъде преразгледано от съда. За бога, та те нямаше какво друго да правят зад решетките. И вероятността който и да било съд да изслуша молбата на човек, излежаващ доживотна присъда, беше близка до нулата. Така че наистина нямаше за какво да се тревожи.