Дэвид Хосп - Невинност

— Защо не? — попита Фин. — В тази страна човек не отговаря за престъпления, извършени от членове на семейството му.

Другият мъж се усмихна.

— Това е чисто американска и доста наивна гледна точка. При всяко положение брат ми прекара последните петнайсет години в изкупление за греховете си. Той отгледа дъщеря ми. Грижи се за майка ни. Лекуваше болните и дори спаси живота на един обещаващ млад адвокат, нали така? А сега той доброволно жертва свободата си, за да бъда свободен аз.

Адвокатът поклати глава.

— Едва ли ще се стигне дотам. Прокуратурата вече те е обвинила веднъж. Макар и съдията да отмени присъдата ти, ти не си оневинен или реабилитиран. ДНК пробите на двама ви съвпадат, така че не може да се установи кой от вас го е извършил. По ирония на съдбата това означава, че никой от вас няма да бъде осъден, защото винаги ще има съмнение, че другият е виновен. Освен това предвид скандала и начина, по който полицията те е натопила първия път, бих се изненадал, ако прокуратурата поиска отново да открие тази петнайсетгодишна кутия на Пандора. По-добре за тях ще е да оставят шумът да утихне и с това да се приключи. Да ви оставят на мира и двамата.

— Ами ако проведат повторни ДНК тестове? Ако успеят да изолират повече точки на съвпадение, може да докажат, че е виновен Мигел.

— Малко вероятно е. Образците са взети от малки парченца кожа и не съм сигурен дали са останали още.

— Но е възможно. Технологията, използвана при анализ на ДНК, напредва много бързо.

— Може и да си прав — отвърна Фин. — Може би ще има една несигурност, която ще виси над Мигел до края на живота му.

— Може би това е наказанието, което му е отредила съдбата. Може би това му е достатъчно.

— Ти си прекарал петнайсет години в затвора. Наистина ли мислиш, че несигурността е достатъчно наказание?

— Не знам. За мен е достатъчно — за моето чувство за справедливост. Не платихме ли аз, брат ми и дъщеря ми достатъчно за това престъпление?

— Не е моя работа да съдя — отговори Фин. — Аз не съм съдия, нито съдебен заседател. Аз съм адвокат. Работата ми е да представлявам и защитавам клиенти в съда.

— Да. Вие сте адвокат. Добър адвокат. — Той стана и протегна ръка. Фин остана седнал, загледан в клиента си, но след малко стана и стисна ръката му. — Благодаря ви, господин Фин — каза Салазар. — От името на моето семейство сърдечно ви благодаря.

Фин само кимна. Салазар се обърна и мълчаливо излезе от офиса.

Козловски стоеше до задната стена на малката тухлена сграда. Температурата все още беше под нулата, но слънцето нагряваше асфалтовите плочки на покрива и от улуците постоянно капеше вода. Той беше останал в кабинета си няколко минути, но в действителност нямаше работа за довършване и си каза, че малко студен и свеж зимен въздух ще му се отрази добре. Тъкмо гледаше към сградите от другата страна на улицата, когато чу как вратата зад него се отвори. Фин излезе навън.

— Вярваш ли му? — попита приятелят му.

— Мисля, че да — отвърна той. — По-лесно е да му повярвам. — Извади цигара и я запали.

— Триумфално пушене?

— Нещо такова. Не е точно триумф, но ще го приема каквото е.

Козловски се обърна и го погледна.

— Имаш ли една и за мен?

— Ти не пушиш.

— Пуша пури от време на време. Колко по-лошо може да е?

Фин извади кутията от джоба си и му предложи.

— Внимавай, казват, че човек се пристрастявал. — Той подхвърли на Козловски запалката си „Зипо“.

Детективът пъхна цигарата в устата си и щракна със запалката. Успя да я запали след втория опит. И когато вдиша от тютюна, и димът изпълни белите му дробове, той се покашля.

— Добре е, а? — попита го Фин.

Той му върна запалката.

— Изгладихте ли нещата с Флахърти?

Адвокатът поклати глава.

— Още не. Но ще продължим да опитваме.

— Винаги можеш да я зарежеш.

— Не, не мога.

Козловски си дръпна отново от цигарата и този път успя да се контролира, и издиша дълга струя дим.

— Мм-да, не можеш. Но назначението й е политическо? Можеш да се надяваш да се смени администрацията. Тогава може да се върне.

— Може. Човек никога не знае. — Ясно беше, че Фин не е в настроение да обсъжда любовния си живот. — Ами ти? Всичко наред ли е с Лиса?

— Предполагам. Ще ни трябва време, но тя ще го преодолее.

— Коледа е. Не трябва ли сега да си при нея?

— Тя е еврейка. Оказва се, че при тях Коледа не е кой знае какъв празник.

— Кой би предположил.

— Днес я изписват, ще отида да я взема и да я откарам вкъщи. Ще видим какво ще стане. — Козловски се загледа в приятеля си, докато в същото време се замисли за Лиса. Спомни си думите й, че Фин има нужда от него, и отново отвърна поглед. Винаги се чувстваше неловко, когато му се налагаше да изразява чувствата си с думи, но също така знаеше, че тя е права. Нещо повече, той постепенно осъзнаваше, че и той има нужда от Фин не по-малко отколкото адвокатът от него. — Ще кажа нещо. — После млъкна, опитвайки се да формулира думите си.