Дэвид Хосп - Невинност

Хоровиц стисна устни.

— Абсолютно правилно. — Гласът му беше тих, но всички в залата го чуха.

Фин се обърна и се върна при масата на защитата, като си записа нещо на един лист.

— Вие извършихте и втори тест, нали? Митохондричен тест на ДНК?

— Да.

— Можете ли да кажете на съдията, че има вероятност ДНК на брата или на сестрата на господин Салазар да съвпада с неговото ДНК, ако се извърши такъв тест?

— Проведох този тест само за да се презастраховам — запротестира Хоровиц. — И вие го знаете.

— Тогава отговорете на въпроса, докторе.

— Но…

— Отговорете на въпроса, докторе — намеси се Кавана. Това беше добър знак. Поне сега можеше да бъде сигурен, че съдията се ангажира напълно с казуса.

— Този тест представлява анализ на майчинското ДНК, което се намира в клетките. Поради това всички братя или сестри ще имат едно и също митохондрично ДНК — обясни той.

— Значи — продължи Фин — съвпадението при братя или сестри е сто процента, така ли?

— Точно така — призна неохотно Хоровиц.

— Благодаря ви, докторе. Нямам какво повече да кажа. — Фин заобиколи масата и седна.

— Ако позволите, имам уточняващ въпрос, ваша чест — обади се Джаксън и се изправи. Кавана кимна и той продължи: — Доктор Хоровиц, има ли разумно съмнение, че ДНК, което сте взели от ноктите на полицай Стийл, принадлежи на Винсенте Салазар? — Помощник-окръжният прокурор правеше огромни усилия, за да спаси репутацията на вещото лице. Но с този въпрос той поставяше на карта всичко, тъй като нямаше как да знае доколко Хоровиц е склонен да рискува, Фин задържа дъха си от вълнение, докато цялата зала очакваше да чуе отговора.

— Какво имате предвид под „разумно съмнение“? — попита свидетелят, с вид на победен. Може и да беше опит да се пошегува и да разведри обстановката, но Фин не се беше и надявал на по-удобен за него отговор.

— Моля ви, докторе — отвърна Джаксън, видимо потресен. — Просто отговорете на въпроса.

— Не знам. Дали може ДНК да е било на брат или сестра? Допускам, че е възможно. Но съм сигурен, че ДНК е на Винсенте Салазар. — Хоровиц сякаш искаше миг по-скоро да избяга от залата и да приключи с показанията си.

Джаксън седна тежко. Очевидно не беше отговорът, който търсеше.

— Благодаря ви, докторе. — А на съдията каза: — Нямам повече въпроси, ваша чест.

Кавана се надигна от мястото си и погледна към Хоровиц на катедрата за свидетелите и вещите лица, внимателно наблюдавайки поведението му.

— Господин Фин? Нещо да добавите?

— Не, ваша чест. Не за този свидетел. Но ще ви помоля да ни разрешите да повикаме наш свидетел.

Кавана погледна към Джаксън, който беше емоционално поразен.

— Господин Джаксън, вие имате ли други свидетели за днес?

— Не.

— Разрешавам. Продължете, господин Фин.

— Благодаря, ваша чест. — Фин се изправи. — Искам да призова Мигел Салазар.

Винсенте не можеше да гледа как брат му стана от пейката и застана на мястото за свидетели. Нито можеше да гледа останалите членове на семейството си. Гърдите го стегнаха и не можеше да диша.

„Решението е правилно“ — каза си той. Петнайсет години са достатъчно време; брат му беше съгласен. Мигел много добре съзнаваше какво прави, но въпреки това след цяла вечност зад решетките, за да предпази семейството си, Винсенте се почувства виновен и сведе поглед към масата пред него. „Само още малко — каза си. — И после всичко ще свърши.“

Фин нарушаваше едно от основните правила на съдебния процес: никога не призовавай свидетел, ако не знаеш какво ще каже той. В този случай обаче нямаше избор и трябваше да поеме риска.

Мигел застана на свидетелското място и се закле пред пристава. Седна на стола тихо и спокойно и невъзмутимо погледна към Фин. Адвокатът не можеше да разбере по каменното му лице какво е отношението му към него: дали като към враг или като към някакъв затворник. Но много скоро щеше да открие.

— Моля, кажете трите си имена за протокола.

— Мигел Пауло Салазар.

— Господин Салазар, имате ли родствени отношения с обвиняемия Винсенте Салазар?

— Да, той ми е брат.

— Двамата заедно ли израснахте? — попита Фин.

— В някои отношения, да. Той е по-голям от мен с над десет години, но бяхме близки. В известен смисъл той ми беше повече като баща, отколкото брат.

— През 1991 година заедно с брат си ли пристигнахте в страната?

— Да. Трябваше да дойдем тук. В противен случай Ескадроните на смъртта щяха да избият цялото ни семейство. — Лицето на Мигел не изразяваше никакви чувства.