Дэвид Хосп - Невинност

— То се знае.

Детективът се облегна назад.

— Погледни го откъм тази му страна — ако се изчака достатъчно дълго, въглищата се превръщат в диаманти, нали така? Може би така Дядо Коледа е решил да ти се отплати.

— Необходими са милиони години да се превърне в диамант.

— Ммда. Може би тогава е малка буца въглища.

Фин стана, отиде и седна на бюрото си, след което си вдигна краката.

— Та какво правиш тук сам?

— Нищо особено. Трябваше да си довърша някои неща и да се убедя, че не си се хвърлил от някой мост или нещо подобно.

— А хората казват, че си имал коледен дух. Иди че ги разбери.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да, знам.

— Всичко наред ли е?

На Фин му се стори, че Козловски го анализира. Все едно че рита гумите на колата, за да провери дали са напомпани.

— Всичко ли? Не, но е достатъчно.

— Предполагам, че ще ти стигне.

— Предполагам, че ще се наложи.

В този миг се отвори вратата, на прага застана Винсенте Салазар и кимна на двамата.

— Господин Фин, може ли да вляза?

— Да — отвърна адвокатът след известна пауза, не напълно убеден. — Да, защо не. — Той погледна към Козловски.

— Е, сигурен съм, че вие имате да си кажете доста неща като адвокат и клиент. Ако ви потрябвам за нещо, съм в кабинета си. — Козловски стана и тръгна към вратата на кабинета си.

— Детективе — обърна се Салазар към него.

Козловски се спря.

— Да?

— Благодаря ви. Знам, че рискувахте живота си.

— Не го направих за вас.

— И това знам. Все пак благодаря.

Козловски кимна и влезе в кабинета си в дъното на сградата.

— Не можах да ви благодаря вчера — каза Салазар на Фин. — Докато се обърна и вас вече ви нямаше.

— Аз съм като вятъра. Малко е страховито, нали?

Салазар седна на стола срещу него.

— Сърдите ми се и аз разбирам защо. Надявах се да ми дадете възможност да ви обясня всичко.

Фин махна с ръка.

— Дреболия. Такава ми е работата. Не ми дължите нищо.

— Искам да разберете, че направихте едно добро.

Фин се засмя тихо.

— Доброто и злото не играят никаква роля тук. Аз съм адвокат.

— И не сте любопитен да узнаете истината?

Той сви рамене.

— Още ли сте мой адвокат?

— Ако искаш да ми кажеш нещо — да. За целите на този разговор съм ти още адвокат. Когато излезеш от този офис обаче, те съветвам да си намериш друг.

Салазар извърна глава, обмисляйки възможностите си.

— В моята страна в миналото нямаше закони. Само решенията на едрите земевладелци — само те бяха законът. Те имаха оръжие и власт. Понякога някой от работниците нарушаваше закона на земевладелеца и трябваше да бъде наказан. Това създаваше дилема за земевладелеца. Ако затворникът бъдеше изпратен в затвора или го пребиеха, той фактически не можеше да работи за господаря си, който търпеше загуби в пари. Често като резултат от това някой от семейството на работника биваше избран да понесе наказанието вместо него — може би жена му или любимия му син или дъщеря. В някои случаи това можеше да бъде дори брат му.

Когато избягахме в Щатите, животът на Мигел беше преобърнат за втори път. Първият беше, когато баща ни умря и Мигел и майка ми дойдоха да живеят при мен. Той беше на шестнайсет, когато пристигнахме тук — млад, изпълнен със страст и гняв.

— Не много добра комбинация — коментира Фин.

— Не — съгласи се салвадорецът. — Когато Мигел разбра, че може да ни депортират — да бъдем върнати в Салвадор и да ни постигне смърт от Ескадроните на смъртта — нещо в него се пречупи. Той искаше да я изплаши и си мислеше, че ако използва мачете, полицията ще предположи, че са били от ВДС.

— Правилно е разсъждавал. Точно това си е помислил Макинтайър. И затова те е натопил.

— Господ прояви иронично чувство за справедливост.

— Очевидно, но не само той. Дори и Мигел да е искал само да я изплаши, мислиш ли, че това оправдава факта на нападението му срещу Мадлин Стийл?

— Не. Нищо не оправдава постъпката му. Но я обяснява. Млад и глупав тогава, той го е приемал като самозащита. Нещо повече, приемал го е като защита на семейството.

— Ти знаеше ли? — с обвиняващ тон го попита Фин.

— Не. Не знаех, докато не ми съобщихте за ДНК тестовете. Но мисля, че на подсъзнателно ниво винаги съм го подозирал.

— И излежа петнайсет години в затвора за престъпление, извършено от брат ти?

— Да. Но може би така трябваше да стане. Той ми беше като син. Беше принуден да дойде в тази страна заради моите грешки. Може би аз бях по-виновен за това престъпление, отколкото ми се искаше да призная. Във всеки случай той е част от семейството ми и ако трябваше да избирам, не знам дали бих постъпил по друг начин.