Дэвид Хосп - Невинност

— Говориш глупости, Коз. Нямам никакъв интерес към този случай. Може да е интригуващ, както и печеливш, ако Салазар наистина е невинен. Но много лесно мога да откажа. Не искам да те ядосвам, особено ако ще ми трябва помощта ти за този случай, ако, разбира се, го поема. Така че ти ми кажи какво да сторя.

Детективът отвори вратата и слезе от колата, Фин го последва. Едрият мъж се подпря на покрива на колата и адвокатът се уплаши, че гюрукът може да не издържи и да хлътне.

— Запознай се с човека — каза след известно мълчание Козловски. — Виж какво мисли той.

Фин озадачено го погледна, мъчейки се да разбере какво си е наумил приятелят му.

— Мислиш, че трябва да се срещна с него ли?

Козловски кимна.

— Има още нещо.

— Какво?

— И аз искам да се срещна с него.

Фин отвори вратата на апартамента си, влезе вътре и постави куфарчето на пода. Както винаги започна да мърмори, че осветлението е изключено, и едва не се спъна в тъмното на път за леглото. Нямаше намерение да вечеря в дома си, а и мисълта да гледа стените на жилището си, докато се храни, го депресира. Даваше си сметка обаче, че мисълта да живее в свят на отрицание и пренебрежение го депресира още повече.

Всички лампи се включиха, щом Фин натисна ключа. Сякаш го бяха чакали през цялото това време, за да го стреснат, когато се върне. Светлината хвърли сенки към онези предмети, които най-много го гнетяха: диванът, който беше купил заедно с нея и който двамата едва бяха качили по тясното стълбище и оттам в апартамента, смеейки се по време на цялото нелепо преживяване; старинният глобус, който тя си беше купила, когато постъпи в колеж. На него чертаеха маршрутите на пътуванията, които планираха да проведат заедно. Акварелът, който тя беше купила по време на първата им почивка на Кейп. Сега той ги гледаше като някакви противници, с респект и тъга — чувства, изпитвани към достойни противници. Хрумнало му беше веднъж да ги изхвърли, да ги подари за благотворителна кауза, просто да ги остави на улицата… или да ги изгори. Но това щеше да означава признание на факта, че всичко е свършило, а той отказваше да вдига бял флаг.

Острият писък на телефона на стената прекъсна печалните му мисли и той се обърна с подозрение към апарата. Досети се обаче кой е, без да гледа дисплея на телефона. Когато тя се обаждаше, телефонът винаги звънеше някак различно.

След четвъртото позвъняване се включи телефонният секретар. Прозвуча записаното съобщение, след което се включи сигналът за запис.

Фин затаи дъх, питайки се дали тя ще му остави съобщение. В апартамента се възцари пълна тишина за няколко секунди и той си каза, че тя вероятно ще затвори. Но накрая тя проговори:

— Фин? Линда е. — Отново дълга пауза. — Фин, моля те, вдигни. Искам да поговорим.

Вторник

11 декември 2007 година

Учреждението за изпълнение на наказания „Билерика“ наподобяваше група от направени от тухли и бетон гърбици — образец на авангардната архитектура, разположен в края на една отбивка от шосе № 3, в отдалечена и изолирана част на предградията, на трийсет и шест километра северозападно от Бостън. Построен през двайсетте години на миналия век, комплексът първоначално беше проектиран за триста затворници. Това беше един от най-старите затвори в щата Масачузетс и в него в момента изтърпяваха наказанията си близо хиляда и двеста души. Онези, които имаха нещастието да познават отблизо системата за изпълнение на наказания, смятаха „Билерика“ за едно от най-лошите места, където могат да те изпратят, след като те осъдят. Червеникавокафявите му корпуси се простираха на площ от няколко акра и бяха добре скрити от средната класа, населяваща иначе живописния град. Местните бяха свикнали да не забелязват затвора и признаваха за съществуването му само когато някой много настойчиво ги попиташе. Това беше част от „неудобния пазарлък“, с който се занимаваха всички градове, в които имаше затвори, и които го правеха, за да могат да разчитат на добри работни места и на държавни субсидии.

Добсън прекара Фин и Козловски през охраната. Процедурата беше улеснена от факта, че и Добсън, и Фин носеха служебни адвокатски карти, а Козловски — на пенсиониран полицай. Всичко се ограничи само до минаване през металния детектор. И понеже Козловски беше оставил и заключил пистолета си в жабката на колата, нямаше никакви проблеми с влизането им.

Залата за свиждания беше голяма и претъпкана. Затворниците и техните близки седяха на открити маси, наблюдавани от няколкото надзиратели, разположени из залата. Щом влязоха, пред Фин се разгърна мащабна сцена с широк спектър от емоции. Съпруги и приятелки, наведени над масата, държаха дланите на мъже в затворнически облекла, стискаха ги силно, за да потиснат отчаянието си, самотата и гнева. Деца, някои от които се стесняваха, други бяха уплашени, на трети очевидно им беше безразлично, седяха в скутовете на бащите си, които виждаха много рядко, и то само пред очите на бдителната въоръжена охрана. Родителите на затворниците разговаряха с тях с привидно спокойствие и сякаш не се беше случило нищо нередно, за да не засегнат любимите си синове или внуци, които винаги щяха да обичат с цялото си сърце, независимо от прегрешенията им.