Дэвид Хосп - Невинност

Фин отвори папката и отново я прелисти. Трябваше да си признае, че беше изкушен да се заеме с делото — не заради парите, а заради предизвикателството. От друга страна, задачата не беше от лесните. Щеше да се наложи да прекара безброй часове, за да излезе от този задънен лабиринт и да намери доказателства, които да покаже пред съда. За разлика от адвокатите от големите кантори той не можеше да си позволи да пилее така времето и усилията си. А трябваше да мисли и за Козловски. Частният детектив запазваше мълчание по време на сегашната среща, но беше дал да се разбере, че е познавал

Мадлин Стийл. Козловски беше най-близкият му бизнес-партньор и той не можеше да си позволи с лека ръка да рискува отношенията си с него. Нещо повече, макар и да не го признаваха, двамата бяха приятели, а приятелите на Фин се брояха на пръстите на едната му ръка.

Той вдигна поглед от папката.

— Имам един въпрос.

— Слушам ви — отвърна Добсън.

— Защо се вълнувате толкова много?

— Казах ви, работя за Проекта…

— Не ми излизайте с тези измислици — сряза го Фин. — Сигурно има стотици случаи като този, където шансовете човекът да бъде оправдан са почти нищожни. Защо си губите времето и енергията, а не се заемете със следващия подобен случай?

Добсън се замисли, после стана, облече си палтото и взе куфарчето си. Отиде до вратата и преди да излезе, се обърна към Фин и отговори:

— Утре ще можете сам да си отговорите на този въпрос.

— Как?

— Утре е ден за посещения в „Билерика“. Ще ви заведа да се запознаете с Винсенте Салазар.

— Ядосан ли си?

Фин седеше зад волана на старичкия си кабриолет Ем Джи и караше по улиците на Централен Бостън към реката, по магистрала „Монсиньор О’Брайън“ и оттам към Чарлстън. Небето беше сиво — от онова плътно и всепроникващо сиво, което само жителите на Ню Инглънд познават. Небето се сливаше със сградите и улиците в една огромна тъмносива стена, докато изключително непригодената за тези условия кола лавираше между замръзналите локви и дупки по пътя, а калта залепваше по гумите й.

— За какво? — попита Козловски, загледан през стъклото. Фин знаеше, че приятелят му мрази да се вози в миниатюрния автомобил, в който едва се побираше огромното му тяло. Мекият гюрук сякаш всеки момент щеше да изхвръкне под напора на раменете на Козловски, а вятърът свиреше в пролуките, където брезентът не покриваше плътно стоманата.

— Добре тогава, няма да поема случая.

— Ти решаваш.

Фин отмести поглед от пътя и погледна към приятеля си. Загледан в профила на детектива, адвокатът си каза, че някога той е бил красив младеж.

— Предполагам, че си спомняш за стрелбата срещу Стийл.

— Да — отвърна Козловски и продължи да гледа през стъклото.

— И само това ли? — попита го Фин. — Само едно „да“? Бъди така любезен да се конкретизираш.

Козловски скръсти ръце.

— Тогава за бостънската полиция времената не бяха добри. Мади — полицай Стийл — беше популярна. Беше млада и добро ченге.

— И?

— Като ченге ти не можеш да позволиш подобно нещо да мине безнаказано — още повече когато жертвата е жена-полицай. Никой не може да се измъкне, ако очисти един от нашите. Ако пуснат Салазар, хората от отдела ще станат враждебни към мен. Ще се отворят много стари рани.

— Значи искаш да не се занимавам?

— Не съм го казал. Вече не работя в полицията. Забрави ли, че те ме накараха да напусна? Единственият човек, към когото не изпитвам лоши чувства и обида, е Мади. Останалите да ходят да се гръмнат, не ми пука.

— Тя оживя ли?

— Да. За нея битката беше трудна и жестока. Куршумът уцели гръбначния й стълб. Сега е в инвалидна количка и ще си остане в нея до края на живота си. Не е лесно да се примириш с подобен удар на съдбата.

Фин повдигна вежди.

— Май я познаваш доста добре.

— Бяхме приятели.

— Приятели?

Козловски го изгледа недоволно.

— Само приятели.

— Добре и как искаш да постъпя?

— Както вече казах, не зависи от мен.

Фин паркира пред двуетажен тухлен бивш склад на Уорън Стрийт. Мазилката по стените беше започнала да се лющи, а и цялата сграда се беше наклонила на една страна. На стената до вратата беше поставена малка метална плоча от Историческото дружество, на която пишеше „Построена през 1769 година“. Един по-голям знак отстрани на пътеката, водеща към вратата, гласеше „СКОТ Т. ФИН, АДВОКАТ“, а под нея — „ДЕТЕКТИВСКА АГЕНЦИЯ „КОЗЛОВСКИ“.

Фин издърпа ръчната спирачка и отново погледна Козловски.