Дэвид Хосп - Невинност

Фин погледна револвера, взе го и го прибра в сакото си.

— Наистина ли мислиш, че играта може да загрубее?

Детективът сви рамене.

— Човек никога не знае.

Къщата на Макинтайър се намираше до Уоластън Бийч, в един тих и традиционен район с малки спретнати къщи и чисти улици. Тук живееха главно трудещи се упорито и законопослушни граждани, сред които имаше както католици демократи, така и републиканци, привърженици на традиционните семейни ценности. В този квартал не се толерираха добре неподчинението и размириците.

Лесно намериха дома му. Не светеше нито една лампа, а по ярко осветената от коледни светлини улица това открояваше къщата като развален зъб.

Фин паркира на пресечка и половина от къщата. Двамата с Козловски слязоха, тихо се върнаха по тротоара и завиха по непочистената от снега пътека, водеща към външните стъпала и вратата на дома на Макинтайър. Адвокатът непрекъснато мислеше за револвера, който тежеше в джоба на сакото му. Запита се как ли някой би могъл да свикне редовно да носи оръжие. И дали беше разумно да вземе револвера от Козловски. Неговата буйна младост беше отминала отдавна и той почувства носталгия към насилието от онзи период от живота си.

Застанаха на стълбите. Козловски натисна звънеца, който прозвуча някъде дълбоко от вътрешността на къщата като жужене на огромна муха. Детективът изчака няколко секунди и пак звънна.

Когато вратата се отвори, Фин инстинктивно посегна към револвера. Макинтайър беше толкова променен, че адвокатът не можа да го познае. Халатът на него висеше като на скелет, а под халата имаше само панталон на петна и тънка тениска с жълти петна под мишниците. Рехава брада беше покрила лицето и врата му.

Той ги изгледа и изглежда се досети за какво са дошли. Мълчаливо се оттегли навътре и остави вратата на къщата отворена.

Двамата нечакани посетители го последваха, очаквайки засада. Щом влязоха в дневната обаче, страхът им изчезна, понеже стана ясно, че човекът не е в състояние да окаже каквато и да било съпротива.

Явно дневната беше мястото, където Макинтайър прекарваше почти цялото си време. На няколко места на купчини бяха натрупани празни картонени кутии от пица, а по масичката имаше голям асортимент от бирени кутии и бутилки алкохол.

Макинтайър седна на дивана до масичката. Козловски взе малък стол и седна срещу него. Фин остана прав. Единствената светлина в помещението идваше от телевизора в ъгъла. Играеха „Селтикс“ и „Лейкърс“ и Бостън губеше с десет точки в първото полувреме.

— Носиш ли си пистолета? — обърна се Макинтайър към Козловски.

Детективът бръкна в сакото си и извади пистолета от кобура, след което го постави на масичката.

— А твоят къде е?

Другият извади служебния си револвер от джоба на халата, вдигна го и го огледа.

— Този ми беше първият — каза. — Дадоха ми го от службата. Преди двайсет и седем години. Не е за вярване. И си остава най-надеждното оръжие, което съм имал. Тогава всичко беше такова. Надеждно и здраво. Помниш ли?

Козловски кимна.

— Помня.

— По онова време човек знаеше кой кой е и кое какво е. Полицията се ръководеше от ченгета, не от скапани бюрократи и ние бяхме кралете. Ченгетата… знаехме как да си вършим работата. Пази невинните граждани и спукай от бой лошите. Беше просто, но ефективно. И дори това да означаваше, че трябва да заобиколиш правилата, то беше част от професията. Сега само да пипнеш някой престъпник не както трябва и накрая ти отиваш в затвора, а не той. Можеш ли да повярваш в тия глупости?

Козловски извади диктофон, включи го на запис и го сложи на масата пред него.

— Трябва да запиша разговора ни — каза. — Разбираш, нали?

— И ти ли разбра?

— Дошли сме да говорим за Винсенте Салазар.

Макинтайър махна пренебрежително с ръка.

— В каква ужасна бъркотия се превърна всичко, а? За всички нас.

Фин забеляза, че той продължава да държи револвера и да ръкомаха с него, докато говореше.

— Така е — отвърна Козловски. — Искаш ли да ми разкажеш по-подробно? Какво, по дяволите, се случи? Как се стигна толкова далеч?

Макинтайър посегна към главата си с ръката, с която държеше револвера, и се почеса с пръста, който стоеше на спусъка.

— С кого говорихте? — попита.

— Със Стийл и Форние.

Макинтайър кимна.

— Тогава вече знаете всичко. — Той изгледа Козловски спокойно, без гняв, само с тъга. — Винаги съм бил на мнение, че те направиха грешка, като те изхвърлиха от полицията, Коз. Доста лош ход беше. На нас ни трябват повече хора като теб. — Сочеше към Козловски с оръжието. Фин бръкна в джоба си и стисна своя револвер. — Хората като нас вършеха основно работата на полицията. По дяволите, хората като нас бяха самата полиция.