Дэвид Хосп - Невинност

— Добре, де — поуспокои се Фин. — Но поне сме партньори. Аз не бих могъл да крия такава информация от партньора си.

— Не можех да ти кажа.

— Защо?

— Дадох дума. Не мога да нарушавам дадено от мен обещание.

Фин въздъхна.

— Знаеш ли, тези твои правила са абсолютна глупост. Държиш се така, сякаш тези принципи се основават на някакъв написан черно на бяло закон или нещо подобно, но не са. Те са само купчина глупости.

— Правя каквото мога.

— Светът е сив, Коз. Трябва да го разбереш и да се научиш да живееш в този свят.

— Може би. Казах ти, правя каквото мога.

— Да, бе. — Фин спря колата отстрани на пътя.

— Какво правиш? — попита го приятелят му.

— Сетих се, че не знам къде отиваме. Искаш ли да се пробваме с Макинтайър? Да видим какво ще успеем да измъкнем от него?

Козловски поклати глава.

— Още не разполагаме с достатъчно улики срещу него. Дори и да е престъпил закона, като е манипулирал Стийл, ще каже, че е бил убеден, че постъпва правилно. Ако не го уличим във фалшифициране на отпечатъците, той ще се върти и усуква, а ние ще останем без нищо. Трябва ни повече, за да го поразтърсим.

— Форние? Той е подписал заключението от дактилоскопската експертиза.

— Форние, да. Но още не. Трябва да го причакаме извън полицейското управление. Вътре се чувства прекалено сигурен. Трябва да му покажем ясно, че не е в безопасност. Ще го изплашим и той ще ни изпее всичко. Гарантирам ти.

— Страхотно. И как тогава ще направим така, че да не се чувства в безопасност?

Детективът сви рамене.

— Има само един начин.

— Това си помислих и аз. — Фин потегли отново. — Изглежда, тези твои черти на характера посивяват все повече с всяка следваща секунда.

В осем часа същата вечер Еди Форние седеше на бара в една кръчма на Кълъмбъс Авеню. Имаше само още двама клиенти и те бяха седнали в другия край на тежкия дървен барплот и разговаряха. Барманът беше висок и едър мъж, около петдесетте, късо подстриган, с козя брадичка и поизтъркани черни татуировки на предмишниците, които Форние беше разпознал като правени в затвора. Барманът не се натрапваше, само гледаше чашата му да не остава празна. Заведението имаше атмосфера на преддверие на ада, със затъмнени прозорци, жълти светлини и изпокъсана дамаска. Накратко, беше едно от местата, на които Еди се чувстваше като у дома.

В миналото беше отдавал предпочитание на шумните и изпълнени с движение барове близо до управлението, които се посещаваха предимно от колегите му. По онова време се радваше на другарството между полицаите и обожаваше да слуша и разказва различни професионални истории с колегите, докато алкохолът се лееше безкрай, докато всички отпускаха парата след тежкия напрегнат ден. Дори се радваше на по-младите и едри полицаи — повечето от тях напомпани със стероиди. Те привличаха жените като с магнит. Винаги го беше удивлявало как някои жени хлътват по полицаите, без да обръщат внимание на агресията, изписана на физиономиите им, и брачните халки на пръстите им. Сигурно се дължеше на силата, която излъчваха — непобедимостта да си човек на закона, а не такъв, който живее по закона.

Разбира се, жените никога не обръщаха внимание на Форние. Всички се шегуваха, че с тесните му рамене и слабичко тяло, той едва имаше сили да носи значката. Винаги се беше чувствал като аутсайдер, помагайки си с алкохола, за да има и частица от онази увереност, която другите около него чувстваха.

Онези дни отдавна бяха минали. Сега пиенето нямаше край. Понякога то му се струваше като единствения възможен край. Единствено алкохолът го интересуваше и хората, които се намираха около него, докато той пиеше, само го разсейваха от заниманието му.

Извади портфейла си и погледна в него. Две измачкани десетдоларови банкноти го гледаха отвътре тъжно. Той бавно пресметна наум. Беше изпил пет уискита — отдавна вече не смяташе времето в минути, а в чаши. Всички те бяха добра марка, а две от тях бяха на промоция. Имаше достатъчно да си плати сметката, макар че барманът нямаше да остане доволен от бакшиша. Какво пък. Този барман определено беше бивш затворник и никога досега не го беше черпил по едно пиене.

Форние изброи парите, остави ги на бара и си тръгна. Домът му се намираше на десет пресечки оттук и той се опита да обърне разстоянието в минути, за да знае колко ще трябва да изтърпи, преди да си налее чаша преоценена водка в апартамента си. Ако побързаше, нямаше да е много дълго.