Дэвид Хосп - Невинност

Козловски поклати глава.

— По-добре да го чуеш от нея.

Отидоха в полицейското управление в Роксбъри, за да говорят със Стийл, но там им казаха, че си е взела няколко почивни дни за празниците. Оттам се насочиха към Южен Бостън, където беше израснала Стийл и където още живееше.

Малката дървена къща, в която тя наемаше апартамент, лесно се забелязваше от улицата. Жилищата в Южен Бостън бяха до тротоарите и не оставяха много място за пешеходците. Пространството беше още по-оскъдно пред сградата, където живееше Стийл. Пред вратата имаше само една стръмна циментова рампа с метални перила.

Козловски натисна звънеца и двамата зачакаха търпеливо отпред.

След две минути вратата се отвори и Мадлин Стийл се появи в инвалидната си количка. Тук тя не изглеждаше толкова застрашително както в полицейското управление. Беше облечена в розова памучна блуза и клин, от който се виждаха атрофиралите й долни крайници. В този си вид приличаше повече на безпомощно малко момиче, отколкото на страховита полицайка.

— Какво, по дяволите, искате?

Явно видът лъжеше. На Фин обаче му се стори, че долови нещо скрито зад това дръзко поведение. Нещо като страх.

— Искаме да говорим с вас за Винсенте Салазар — каза той.

— Казах ви, приключих с говоренето — отвърна жената и понечи да затръшне вратата.

Фин пъхна крака си и не й позволи да затвори. Вратата беше направена от тежък дъб и за миг адвокатът си помисли, че кракът му е премазан. Отскочи назад и извика:

— Мамка му, боли!

— Хубаво. — Тя се пресегна отново да затвори вратата. — Следващия път не се пречкай.

— Моля ви — настоя адвокатът. — Трябва да разберем какво сте разследвали в нощта, в която ви простреляха.

— Нищо — отвърна тя. — Стойте далеч от мен. — Пресегна се за вратата и я бутна още по-силно.

Козловски прекрачи прага с рамо напред. Въпреки силата, с която беше бутната вратата, когато се блъсна с тялото му, тя силно се разтресе и отскочи назад. На Козловски му нямаше нищо. Той прикова погледа си към Мади и страхът, който Фин беше доловил у жената, сякаш се засили.

— Както каза човекът, Мади, трябва да говорим с теб. Излиза, че отпечатъците са били манипулирани и ние имаме доказателство за това. Излъгала си пред съда и си го знаела. Един невинен човек е бил пратен в затвора, а сега пострадаха и други хора. Много лошо.

Докато той говореше, страхът върху лицето на Стийл се смени с гняв.

— Не — тихо отвърна тя. — Той го направи и аз го знам. Те ми казаха и аз още виждам лицето му. — Думите излязоха от устата й като шепот; не беше убедена. После тя се разхлипа.

Козловски я остави да поплаче. После отвори вратата, наведе се над нея и тихо изрече:

— Дойде време да се очистим, Мади.

Мадлин Стийл се чувстваше победена. По-лошо, чувстваше се предадена. Но най-лошото беше, че се чувстваше отговорна.

— Той ми каза, че е Салазар. Каза, че имали отпечатъците му и че не можело да има никакво съмнение.

— Макинтайър ли? — попита Козловски. — Той ли ти каза, че отпечатъците съвпадат?

Тя кимна.

— Да, Мак беше. Той координираше действията с дактилоскопския отдел. И той се занимаваше с веществените доказателства.

— Какво точно ви каза? — попита Фин.

— Дойде при мен в болницата. През първите дни — дори не си спомням кога точно — през повечето време бях в безсъзнание, а когато бях будна, се намирах под въздействието на толкова силни обезболяващи, че не бях много адекватна. Той ми каза, че са хванали виновника, че отпечатъците били съвпаднали, но че прокурорът ще иска още нещо като доказателство. Каза, че прокурорът искал свидетелски показания. После извади една фотография на Салазар и поиска да я погледна добре. Каза ми да запомня лицето. Да запомня, че това е лицето на мъжа, който ми стори това.

— Но вие не бяхте сигурна? И сега не сте сигурна? — притисна я адвоката.

Тя го погледна, после погледът й се премести към прозореца.

— Не знам — отвърна. — Петнайсет години той беше човекът от сънищата ми. Когато се будех нощем, лицето му продължаваше да стои запечатано в съзнанието ми.

— Но… — намеси се Козловски.

— Но когато ме нападнаха, аз не видях лицето на нападателя. — Думите бяха произнесени след вътрешна борба. След това се възцари напрегната тишина.

— Но вие сте дали показания — продължи Фин.

— Те ми казаха, че са хванали виновника. Казаха, че е сто процента сигурно. И всичко отговаряше — тогава работех в оперативната група, която искаше да го депортира. Не можех да рискувам той да се измъкне, нали така?