Дэвид Хосп - Невинност

Козловски кимна, после тръгна към изхода, вече по-бавно.

— Предполагам че, със светлите черти от характера ти беше дотук, а? — попита го Фин.

— Светлите ми черти си остават, но тези хора просто ги пристъпиха и минаха всякакви граници.

Беше десет часът, когато Джими се добра до Източен Бостън. Той извървя пеша целия път, твърде предпазлив, за да вземе такси или автобус в сегашното си състояние. Кървенето от рамото му беше намаляло, но не беше спряло напълно и той беше изгубил доста кръв. Трябваше му лекар и това не можеше да стане без помощта на Карлос.

Той заобиколи отстрани ректорията — къщата на свещеника — и се шмугна в мазето през отворената врата до гаража. Там го чакаше Раул, един от доверените хора на Карлос.

— Видяхме, че дойде от улицата. Надявам се, че никой не те е проследил — каза Раул. — Трябва да си по-внимателен, особено след като датата на доставката е толкова скоро. — Нещо в позата на Раул накара Джими да се напрегне, но си каза, че параноята се дължи на умората му.

— Трябва ми лекар — Джими посочи рамото си, в същото време с тревога установи, че не може да движи ранената си ръка. — Простреляха ме.

— Карлос е горе в неговата църква. — Раул се обърна и тръгна нагоре по стълбите. — Идваш ли?

— Трябва ми лекар — повтори Джими. Някакъв вътрешен глас му шепнеше да бяга, но той беше изтощен и не знаеше къде да отиде.

— Карлос е горе — повтори Раул и продължи да се качва. След секунда Джими го последва.

Църквата беше свързана с ректорията чрез къс покрит коридор и двамата мълчаливо преминаха по него, като внимаваха да не бъдат забелязани от случаен минувач. Падре беше в църквата, коленичил пред олтара — само една обикновена катедра, понеже църковното ръководство беше прибрало всичко по-ценно. Раул направи знак на Джими да седне на предната скамейка, после излезе и тръгна обратно към ректорията. Джими седя няколко минути. По едно време му се стори, че ще припадне, и дори си помисли да прекъсне медитацията на Карлос, но си даде сметка колко лоша идея е това. Накрая Карлос вдигна глава и стана.

Обърна се и погледна към младежа. Несъмнено беше забелязал присъствието му още от самото начало.

— Върнал си се — каза Падре.

— Раниха ме. Трябва ми лекар.

— Може да ти трябва не само лекар — произнесе с леден тон той. — Разбрах, че адвокатът още е жив.

Паника стегна гърдите на Джими и в неговото отслабнало състояние и от прилива на адреналин той се разтрепери силно.

— Жив е — каза. — Измъкна се, но вече не е проблем.

— Вече не е проблем? Още е жив, но вече не е проблем? Впечатляваш ме, много ме впечатляваш. Особено след като ясно ти казах, че адвокатът ще бъде проблем за нас, докато е жив. Да не би да ми казваш, че не съм бил прав?

Младежът трябваше внимателно да си проправи път през въпросите на Карлос като през минно поле. Ако кажеше, че Карлос не е бил прав, това щеше да се възприеме като директно оспорване на властта му. Ако кажеше, че е бил прав, това щеше да се възприеме като признание за провала му. Като всичко с Падре и това беше тест и независимо колко уморен беше той, трябваше да запази концентрация и да премине този тест.

— Измислих друг начин — отвърна накрая.

— Друг начин? Много си бил изобретателен. И какъв е този друг начин?

— Изпратих му послание. Чрез една от неговите служителки.

— Изпратил си му послание?

— Много ясно послание. Вече няма да имаме проблеми с адвоката.

— И си сигурен? Знаеш точно как ще реагира адвокатът на посланието ти?

— Да, мисля, че да. — Джими искаше да си почине. Главата го болеше, а ръката му беше изтръпнала.

— Ти мислиш?

— Сигурен съм.

— Което означава какво?

Джими премълча.

— В бизнеса, както и във войната, няма нищо по-опасно от несигурността. Ти беше изпратен да разрешиш тази ситуация веднъж завинаги.

— Смятам, че я разреших. — Усещаше, че разговорът започва да му убягва. Както и успехът. Отново му мина през ума да бяга, но знаеше, че е безсмислено. Не му бяха останали никакви сили.

Карлос се приближи и седна на пейката до Джими.

— Имах големи надежди за теб. Знаеш ли?

— Да, Падре — отвърна Джими и осъзна, че плаче. — Съжалявам.

— Много големи надежди. Ти не си салвадорец, но си мислех, че си силен. В известен смисъл в теб виждах повече от моя характер, отколкото във всеки друг. В известна степен те приемах като син. Някога имах син, знаеш ли?

Джими поклати глава, сълзите се търколиха по лицето му.