Дэвид Хосп - Невинност

— Аз ще чакам отвън — добави.

Когато излезе, знаеше, че изобщо не са го чули.

— Добре ли си? — попита Лиса Козловски.

Не, той не беше добре. И фактът, че тя му зададе този въпрос, а не той на нея, само засили чувството му за срам и вина и го накара да стисне зъби.

— Аз съм виновен — рече. — Трябваше да се досетя, че си в опасност. Трябваше да го предвидя, да остана с теб.

— Не ставай глупав.

Той не отговори и двамата потънаха в мълчание за известно време. Козловски не можеше да събере кураж да я погледне в очите, а яростта му продължи да нараства.

— Коз?

— Да?

— Нищо.

Той силно искаше да говори с нея. Да я прегърне. Но поради някаква незнайна причина вече не знаеше как да го направи; не и в ситуацията като тази. Искаше му се да може да реагира, да изрази емоциите си. Изведнъж стоицизмът, който му беше служил като щит през целия живот, стана в собствените му очи жалък.

— Какво има? — попита той.

— Искам да направиш нещо за мен.

— Каквото кажеш.

Тя затвори очи.

— Искам да спипаш този тип. Да спипаш хората, за които работи. — Лиса отвори очи и го погледна. — Разбираш ли?

Той кимна.

— Да, разбирам.

— На полицията не й пука. Дори и да го хванат, дори да го накарат да говори, аз няма да съм спокойна и в безопасност, докато не приключа с тях.

— Да. — За първи път осъзна, че държи дланта й. Не си спомняше кога я беше хванал. Дали в мига, в който влезе в стаята, или по-късно? Както и да беше, той го беше сторил спонтанно и без страх. Леко стисна дланта й и усети как тя стисна по-силно неговата. После се отдръпна.

— Върви — каза му. — Имаш доста работа за вършене.

Той погледна към празната си длан. Беше живял сам през целия си живот, но никога не се беше чувствал по-самотен от сега. Не и до този момент.

— Да — отвърна и се усмихна тъжно. — Ще дойда по-късно.

— Аз няма да ходя никъде. Ще се радвам да те видя отново.

Той отчаяно търсеше думи, които да й каже, нещо, с което да я утеши и успокои. Отиде до вратата. Преди да отвори, тя отново го повика:

— Коз?

Той се обърна към нея.

— Да?

— Не ме попита.

— За какво?

— Какво се случи. Не ме попита какво се случи с мен. Не ме попита дали… Сякаш лекарите само това ги интересуваше. Дали той е… или не е. Дори видях въпроса в очите на Фин. Но не и в твоите. Не ме попита. Дори не прояви любопитство. Защо?

Той се замисли, после се върна до леглото й и седна на ръба.

— Аз не съм добър в тези работи, не ги умея. Ако ти поискаш да говорим за нещо, ако поискаш да ми кажеш нещо, готов съм да те изслушам. Може и да нямам още отговори за теб, може и да не мога да оправя всичко, но мога да слушам. Никога няма да те питам за това, защото не ме интересува. Не ме интересува, защото нищо, случило се на теб, и нищо, което би могло да ти се случи, е в състояние да промени чувствата ми към теб. Разбираш ли?

Очите й се напълниха със сълзи и тя ги избърса с дланта си. Хубаво беше той по-скоро да излезе от стаята, защото иначе щеше да се срине емоционално.

— Мисля, че да. — Тя взе дланта му и я доближи до гърдите си. — Благодаря ти. — Той кимна. — А сега върви да спипаш този негодник.

Фин чакаше пред стаята. Козловски излезе и мина покрай него, устремен нанякъде.

— Коз! Чакай ме! — провикна се адвокатът и се затича, за да го настигне. Той продължи напред мълчаливо. — Коз! Чакай! — Фин успя да го настигне и го спря с ръка на рамото, за да го накара да забави крачка. Козловски се извъртя рязко към него. — Боже, само исках да ме изчакаш! — Фин изостана и се отдръпна леко.

— Какво? — попита го Козловски с изкривена от ярост физиономия.

Фин погледна назад към стаята на Лиса, после го погледна в очите.

— Откога е това между вас? — попита.

Въпросът свари Козловски неподготвен и той разбра, че правилно е предполагал. След секунда на вътрешна борба Козловски накрая се примири.

— От една седмица, може би малко по-малко.

Фин издиша продължително, обмисляйки последиците.

— Това е добре — накрая каза. — Добре е и за двамата.

— Да. Страхотно, няма що.

— Предполагам, че не си очарован от последните събития.

— Брей, ти си бил ясновидец!

Адвокатът се почеса по главата.

— И? Какво мислиш да правиш?

— Мисля да разкажа играта на тези нещастници. На всички, до последния. Проблем ли е за теб?

— Не. Изобщо. Имаш ли план?

Козловски поклати глава.

— Хубаво. Плановете така или иначе са доста надценени. — Фин продължи да го гледа. — Добре, с теб съм.