Дэвид Хосп - Невинност

Уолт Пиърсъл разхождаше шотландския териер на жена си в своя тих квартал в Куинси. Навън беше много студено и той прокле наум деня, в който й беше разрешил да си вземат глупавото пале. Беше прекалено стар за разходки през декември, с найлонова торба в ръката, в очакване досадното животно да се изходи.

Когато минаваше покрай една тъмна къща, той видя от нея да излизат двама мъже. Единият беше едър и як, с шлифер. Другият беше висок и слаб, добре облечен и поне с десет години по-млад от спътника си. В тяхното поведение имаше нещо тревожно. Те бързо минаха по покрития със сняг тротоар и се запътиха към стар кабриолет, паркиран малко по-нагоре по улицата. Уолт видя как се качиха в колата и започнаха да разговарят оживено вътре.

Изведнъж от къщата се чу ясно различим пукот на огнестрелно оръжие, от което Уолт подскочи. Той бързо се доближи до къщата, без да забелязва, че влачи кучето на каишката. Но в последния момент се спря и размисли. Беше твърде стар да се замесва в подобни истории. Когато се прибереше на безопасно в дома си, щеше да се обади на полицията.

Погледна към улицата отново. Двамата мъже бяха включили двигателя и фаровете. Дори и да бяха чули изстрела, с нищо не показваха, че това ги е развълнувало. Колата превключи на скорост и потегли напред.

Фин и Козловски се прибраха в кантората в Чарлстън. Отново валеше сняг и градът беше утихнал, докато жителите му се бяха прибрали в домовете си в очакване на предстоящите коледни празници. В прозорците и по улиците мигаха цветни лампички, а от много от сградите се чуваха приглушено коледни песни.

Фин седна на бюрото си. Козловски се беше настанил на стола до стената и до конферентната маса.

— Ти си луд — каза адвокатът.

— Може би. Не ме интересува, ще го направя.

— Той каза, че ще са петима. Тежковъоръжени. Без да се броят хората, които ще прекарат. Как ти харесва такова съотношение на силите? На мен не ми харесва.

— Отивам — отсече приятелят му.

— Разбира се, че отиваш.

— Докато този Карлос е жив, Лиса ще бъде в опасност. Значи няма какво да му мисля.

— Искаш да дадеш твоя живот за нейния ли?

— Не това ми е целта. Но ако се наложи, бих дал живота си за нея, без да се замисля.

Адвокатът се почеса нервно по ухото.

— Поне да предупредим полицията. Може да получим помощ от тях.

Козловски се изсмя.

— Мислиш, че бостънската полиция ще ни изслуша? За тях ще е по-добре, ако изобщо не оживеем след схватката. По-малко проблеми. Освен това тези типове са държали Макинтайър в джоба си и са решили да му видят сметката. Не биха го сторили, ако вече нямаха друг човек в Отдела. Ако отидем в полицията, не само че няма да ни помогнат, а и Карлос може да разбере за намеренията ни. Такъв развой повече ли ти харесва?

— Тогава какво ще правим? Просто ще отидем и ще започнем да гърмим?

— Не, първо ще се прицелим. Гърменето не върши работа, ако не улучваш.

— Много смешно. — Фин подпря чело на бюрото си. — Ще ни трябва цяла армия.

— Както казах, нямам голям избор. — Козловски се изправи. — Виж, тази битка вече не е твоя. Не е необходимо да идваш.

Адвокатът го погледна.

— Не е моята битка ли? Те вкараха клиента ми в затвора. Опитаха се да ме убият и нападнаха един от малкото хора на този свят, които са склонни да разговарят с мен спокойно и възпитано. — Той се замисли за Лиса. — Е, може би „възпитано“ не е точната дума, но как можа да кажеш, че не е моята битка? — Той вдигна телефона и набра някакъв номер.

— На кого звъниш? — попита го детективът.

— Опитвам се да намеря армия.

Събота

22 декември 2007 година

— Колко-о? — попита Линда Флахърти.

— Вече ми зададе този въпрос няколко пъти — отвърна Фин.

— Отново те питам. Колко?

— Мисля, че пет.

— Мислиш, че пет. Аз съм направо за психиатър.

Флахърти, Фин и Козловски се бяха скупчили в задната част на един обикновен микробус на улицата, на която се намираше „Сейнт Джуд“, малко по-нагоре от църквата. Макс Селдън, шефът на местния отдел на Министерството на вътрешната сигурност в Бостън, седеше на предната седалка и зареждаше едрокалибрена пушка-помпа. Два подобни микробуса бяха паркирани стратегически в различни улици, достатъчно близо до църквата, за да може от тях да се извърши светкавичен щурм, но достатъчно далеч, за да не ги забележат.

— Става дума за петима от хората на Карлос — намеси се Козловски. — Но ще има и още четирима или петима типове като тези от „Ал-Кайда“ и още петима или шестима южноамериканци. Южноамериканците няма да са проблем, но за момчетата на Осама не съм сигурен.