Дэвид Хосп - Невинност

Това затрудняваше подхода, но по информацията, която имаха, по-голямата част от дейността се извършваше в задната част на имота и сградата. Винаги имаше опасност някой пазач да ги види отпред, но трябваше да рискуват. Флахърти и Селдън предпазливо се шмугнаха в храстите.

Хубаво беше да се види с Фин.

Мисълта се загнезди в главата й, нежелана и неканена. Сега беше време да се фокусира върху предстоящата задача; оцеляването й и оцеляването на подчинените й зависеха от нея. Сега не беше подходящ момент да мисли за личния си живот.

Но беше хубаво да го види. Не можеше да не си го признае. Не си беше давала сметка колко много й е липсвал той, докато не се озова до него отново. И сега всичките онези чувства, които беше потискала месеци наред, изплуваха на повърхността. Това я накара да се усъмни в решението си да се премести във Вашингтон. В края на краищата животът не беше само професията и работата.

— Готова ли си? — прошепна Селдън.

Тя се отърси от мислите за Фин.

— Да го направим — каза. — Отляво. През площадката.

И те тръгнаха приведени под прикритието на храстите.

Беше пълнолуние и лунните лъчи осветяваха в яркосиньо бялото пространство между тях и фасадата на църквата. Щом тръгнаха към постройките, нямаше начин да не се изложат на показ поне за секунда-две.

Флахърти и Селдън застанаха срещу фасадата на църквата, кимнаха си един на друг и завиха надясно, движейки се бързо към ъгъла на сградата. С извадени оръжия, готови да открият стрелба, те трескаво оглеждаха пространството пред себе си за някакви признаци, че са били забелязани. Мястото изглеждаше изоставено и само след няколко секунди бяха погълнати от сянката на църквата, продължавайки напред през снега, докато стигнаха стената на църквата, Флахърти направи знак на Селдън и двамата затичаха покрай страничната стена, там, където се свързваха трите сгради. Все още не бяха забелязали жива душа, но това не беше нормално. Не, не беше нормално и беше много тревожно. Но те нямаха избор, жребият беше хвърлен.

Скрита зад ъгъла на църквата, Флахърти кимна на Селдън и двамата пресякоха на бегом пътеката, която разделяше църквата от ректорията. Оттам бързо заобиколиха малката къща и се насочиха към гаража под тях.

— Нали не мислиш да стоиш тук? — попита Фин.

— Не — отвърна Козловски, провери дали е зареден пистолетът му и го пъхна обратно в кобура.

— Така си и мислех. — Адвокатът извади револвера, който му беше дал детективът, и го огледа. От години не беше стрелял.

— Ти можеш да останеш тук — каза Козловски. — Аз съм голямо момче.

— Не, ще дойда — отвърна той. — И не за теб се притеснявам.

— За Флахърти ли?

— Не бе, за Селдън. Симпатичен е.

Козловски се засмя.

— Не видях да има халка на пръста — отвърна. — Сигурен съм, че двамата ще бъдете много щастливи заедно:

Той отвори вратата на микробуса и излезе в тъмната нощ. Фин си пое дъх и го последва.

Козловски вървеше по следите, които Флахърти и Селдън бяха оставили в снега. Движеше се безшумно и силно приведен, точно както и те преди него. Зад него Фин изруга тихо, след като се спъна в един камък в двора на църквата. Когато стигна до фасадата на църквата, детективът коленичи до страничната стена, изчаквайки адвокатът да го настигне. Накрая Фин застана до него, като удари рамото си в една дъска и тихо изпъшка.

— Ръката боли ли те още? — попита го Козловски.

— Само когато съм буден — отвърна Фин. — Добре е. На фона на страха и обезболяващите почти не я чувствам.

— Ти стой тук — каза Козловски.

— Какво? Защо?

Хубаво беше да се види с Фин

— Това е полицейска работа, Фин. Ти не си ченге.

— Нито ти.

— Напротив, съм. Винаги съм бил и винаги ще си остана такъв.

Той го погледна красноречиво.

— Значи искаш да те чакам тук?

— Искаш да вършиш нещо полезно ли? Дръж под око църквата и гледай някой да не ни направи засада. Не искам, като приключа вътре и си помисля, че всичко е свършило, да ми прострелят задника оттам.

Фин издиша продължително, гледайки как излиза пара от устата му.

— Добре — отвърна. — Но щом се уверя, че в църквата е чисто, ще дойда при теб да ти помогна.

— Става. Ще те чакам. Само внимавай. Ако те убият, ще трябва да си търся нов офис. А не обичам промените.

— Ах, колко си великодушен!

Фин се отдели от него и си проправи път обратно до фасадата на църквата. В казаното от Козловски имаше истина. Фин не беше ченге и никога не беше работил като такъв. Това си беше полицейска операция и той нямаше необходимата подготовка и обучение. Знаеше, че не би могъл да помогне с много на щурмуващите и дори щеше само да им се пречка. И все пак не му хареса, че приятелят му го изтъкна, още по-малко му харесваше, че няма да може да пази и бди за Линда.