Дэвид Хосп - Невинност

— Мисля, че да — отговори единият от агентите. — Няма как да знаем със сигурност.

— Добре, да се целим внимателно — каза тя. — Трябва да ги пленим живи. Труповете няма да ни кажат нищо.

— Разбрано — отвърна агентът. — Имаш ли предложение как да се целим внимателно, без да бъдем убити в същото време? Цял съм в слух.

Тя се замисли.

— Вие стойте тук и не им давайте да надигнат глави. — Погледна към Селдън: — Късметлия ли се чувстваш днес?

Той се усмихна:

— Както винаги.

— Добре тогава, идваш с мен.

Карлос говореше с високия сириец, когато проехтяха първите два изстрела. Сириецът наричаше себе си Хасан, но той знаеше, че това не беше истинското му име. Истинското име беше покрито в тайна преди повече от десет години от неговите спонсори, за да направят почти невъзможно проследяването и дори опознаването му. Не че на Карлос му пукаше за истинската самоличност на арабина. Хасан беше съгласен да плаща на ВДС за оказваните услуги, а Карлос беше поклонник на дивия капитализъм. Ако имаше някакви резерви, то те се кореняха в повишения риск, свързан с контрабандното прекарване през границата на хора като Хасан и неговите съмишленици. Контрабандните операции, с които ВДС бяха започнали да се занимават преди близо две десетилетия, бяха доста печеливши и понякога Карлос се тревожеше, че излага на опасност продължаването на тези операции. Но арабите плащаха двайсет пъти повече от един бежанец, а такава щедра оферта беше трудно да се отклони, колкото и висок да беше рискът.

Когато чу изстрелите, първата му мисъл беше, че е подценил ситуацията.

— Адентро! Адентро! — извика на хората си. Бойците му бяха добре обучени, но когато жената на хълма обяви присъствието си, те се обърнаха и откриха стрелба към нея. Фатална грешка и той го знаеше.

— Но! Ал гарахе! — заповяда им той да се върнат в гаража, но вече беше твърде късно. Двама от хората му бяха убити почти мигновено на автомобилната алея, докато от улицата нахлуха още агенти. Останаха им само трима души, а той знаеше, че фактически са изгубили битката.

— Сиера ла пуерта! — извика той на друг от бойците си. Карлос видя от вътрешността на гаража как подчиненият му се протегна да издърпа вратата, но преди да е свалил до долу вратата, центърът на гърба му избухна в червени пръски, след като един от куршумите „хай велосити“ на федералните агенти го уцели в гърдите, прониза тялото му и излезе отзад.

Карлос обмисли какви възможности има и стигна до извода, че бягството е най-добрият от тях. Обърна се към Хасан и му подаде автомата си.

— А ти с какво ще се биеш? — попита той и взе без колебание оръжието.

Карлос извади от якето си пистолет и му го показа.

— Трябва да мобилизираме колкото се може повече хора, за да отвърнем на огъня — отвърна.

Хасан кимна и тръгна към предната част на гаража.

Сега беше единственият шанс на Карлос. Ако някой от хората му го видеше, щеше да се изкуши да го последва и докато един човек можеше да се промъкне през всякакви полицейски ограждения, групата щеше да бъде обречена на неуспех.

Той стигна до дъното на гаража, до ъгъла, противоположен на този, в който бяха бежанците, скупчили се на пода като плъхове. Там, покрита с талашит, се намираше вратата до стълбището, което водеше до кухнята на ректорията.

Карлос застана с гръб към вратата и се загледа. Педро, един млад боец, който му служеше над две години, продължаваше яростно да стреля и се опитваше да задържи настъплението на противника. Той беше добър човек, обучен и предан. Възможно беше да спаси и него, но рискът беше твърде голям. Без да се замисля повече, Карлос се шмугна през входа и изчезна.

Когато чу стрелбата откъм ректорията, Фин застина. Първите му мисли бяха за Линда Флахърти. Толкова много неща не беше успял да й каже — и толкова много неща, които имаше нужда да й каже. След секунда се изправи, но не знаеше къде да върви. Хрумна му да се оттегли назад през предната външна врата на църквата, да заобиколи и да се включи в боя. Докато стоеше така, се досети, че може да има и по-пряк път: през църквата. Така щеше да й се притече на помощ по-скоро, да получи стратегическо предимство, като подходи откъм тила на противника.

Фин направи колебливо няколко крачки към тежките завеси, които отделяха входното помещение от главния неф на църквата. После тихо издърпа завесата настрани и се промъкна в неизвестното.

Козловски беше все още в плен на нерешителността, колебаейки се дали да се върне в църквата и да помогне на Фин, когато стрелбата зад ректорията спря. Беше му нужна само секунда, за да реагира. Ясно беше, че истинският бой се води някъде при гаража. В църквата бяха произведени само два бързи изстрела и каквато и схватка да имаше там, тя беше приключила, Фин или беше оцелял, или не, и Козловски не можеше да направи нищо.