Джеймс Хърбърт - Луната

Вече се питаше дали всъщност не съжалява, че не бе проследен от патрулната кола. Може би трябваше да позвъни на Робилиард, преди да излезе от къщи. Но как щеше да обясни на инспектора, който беше, меко казано, скептично настроен човек, че преди известно време съзнанието му бе установило контакт с нечие друго съзнание? Различното този път бе, че сливането на съзнанията бе пълно. Чайлдс го бе предизвикал — беше търсил упорито, бе опитвал в различни посоки. Първоначално бе изненадал другия със силата си и след това бе погълнат от него.

От Другия.

Как да обясни на инспектора безмълвното мъчително интелектуално сражение, което бе последвало, щом съществото започна да го тормози с ужасяващи видения, които се бяха появявали в миналото? Как му разкриваше отново картините на убийствата като на забавен кинокадър, всеки от който съдържаше в себе си чувства, миризми, болката и страха на действителното събитие. И всичко в хаотичен безпорядък:

Старецът, едва съпротивляващ се срещу острието на триона, което разрязваше челото му…

Неподправеният ужас в очите на Жанет, окачена на стълбището, с увиснало над шахтата тяло и задушаваща се от затягащата се около гърлото й вратовръзка…

Проститутката, чиито разкъсани вътрешности Чайлдс бе видял в самото начало, но тогава все още не знаеше, че това поставя началото на един кошмар…

Овъглената и обезформена ръка на Кели…

Осветеното от пламъци училище още преди пожарът да бе започнал…

Мъртвото момче, извадено от гроба, и разрязаното му телце, захвърлените му върху тревата разлагащи се вътрешности…

Анабел. Горката малка Анабел, погрешно отвлечена вместо Габи, нейните отсечени пръсти, поставени в кафявата кесия…

За първи път беше очевидец на потресаващата смърт на Естел Пипрели, лежаща безпомощно върху пода, със счупен врат, и огнената пътека, която като змия пълзеше към нея…

Да обясни повторната среща с мъртвите на един прагматичен служител на закона! Да му обясни как бе разбрал къде щеше да го чака То: че в главата му се бе появило изображението на огромно езеро, чиято повърхност изглеждаше като от сребро под лунната светлина! И че тук, на това място, щеше да се реши всичко! Такива неща не можеха да се обяснят или излагат в логичен ред — можеха единствено да бъдат почувствани или приети само чрез вярата. Не бяха мнозина, които изповядваха такава вяра. През по-голяма част от живота си и Чайлдс не бе един от тях.

Вече бе прекосил окосения паркинг — парче земя, изчистено от храстите и дърветата. Отклони се от тесния път, който лъкатушно следваше бреговете на язовира. Изкачи се по камъните, които като широки стъпала извеждаха върху язовирната стена, и започна да се разхожда по тясната пътека, минаваща по дължината на стената, обезопасена от двете страни с двоен ред високи до кръста перила. В едната си част бетонната стена бе по-висока, защото под пътеката имаше много дъгообразно извити процепи, от които трябваше да изтича излишната вода, в случай че язовирът се препълнеше. Масивни бетонни колони укрепваха парапета през равни отсечки. Графитни надписи по тях сочеха времето и имената на туристите, които бяха се разхождали тук. Тъмни очертания на проникналите в бетона треви пълзяха по широките прорези между плочките на пътеката. Зад високата част заплашително се издигаше водната кула — осмоъгълна постройка, вградена като част от цялото съоръжение, през която водата се стичаше надолу към помпената станция.

Чайлдс се отправи нататък с разпиляна от нощния вятър коса. Чувстваше се несигурен, уязвим пред неизвестното и непрекъснато се взираше в пътеката пред себе си. Лунната светлина неестествено проникваше през всичко наоколо и го правеше да изглежда нереално и лишено от цвят. Водната повърхност изглеждаше дотолкова гладка и твърда, сякаш беше нагънат вълнообразно алуминиев лист. Мощта на огромните водни маси под отразяващата светлинна повърхност насищаше атмосферата със злокобно присъствие. Падането в него означаваше да бъдеш погълнат в дълбините на мастиленочерния свят отдолу, да бъдеш по-скоро премазан, а не удавен.

Докато се изкачваше към издигнатата част на стената, под която се намираха аварийните шлюзове, Чайлдс преброи стъпалата — бяха точно седем. Стигна до средата и зачака — сам и изплашен, изпълнен с решителност.

От своето място Чайлдс чуваше шума на морето, дори можеше да види белите гребени на гонещите се вълни, така ясна беше нощта. Топъл въздух облъхна лицето му, когато се наведе над парапета и погледна към долината под язовирната стена. Тя се спускаше надолу и се извиваше като огромно бетонно корито, под което се намираха отточните канали, отвеждащи излишната вода към морето. Недалеч от коритото се белееше помпена станция, а зад нея се виждаше блестящата и равна повърхност на басейна за замърсени води към преработващия комбинат. По-нататък в долината се мяркаха случайни светлини, идващи от къщите, чиито обитатели оставаха будни до късно през нощта. Чайлдс завидя на безгрижния им уют.