Джеймс Хърбърт - Луната

— Не мисля, че за него това вече има значение.

Отново остра, пронизваща болка. Чайлдс бързо пое въздух.

— Джон?

— Сега ще те оставя да си починеш, Ейми.

— Имах много време за почивка. Бих предпочела да поговорим.

— Утре.

В думата имаше някаква тревожна уклончивост.

— Да не би там да става нещо, за което не искаш да зная? — предпазливо попита тя.

— Не — излъга той. — Предполагам, че вече се уморих да бъда само зрител, докато всички тези насилия продължават.

— Нищо не можеш да направиш. Сега е ред на полицията да изведе събитията до тяхната развръзка.

— Може би…

За втори път нещо в тона му не й харесваше. Въпреки сериозността, в него се долавяше гняв, сдържана, но кипяща отвътре ярост. Беше я почувствала, когато бе вдигнала слушалката — още преди той да бе заговорил, сякаш малки гневни пламъчета се бяха придвижили по телефонната линия. Допускаше немислимото и го осъзнаваше. Но защо тогава се чувстваше така неестествено отпусната?

— Сега отивай да спиш! — каза той. — Почивай.

Ейми изведнъж се почувства изтощена, сякаш той бе издал заповед, която тялото й не смееше да не изпълни. Умората беше непреодолима.

— Джон…

— До утре, Ейми.

Гласът му беше слаб и празен, като далечно ехо. Усещаше слушалката странно тежка.

— До утре тогава — отвърна тя с нелепо натежали над очите клепачи. „Какво е това — хипноза по телефона!“ — Джон… — понечи да възрази, но необяснимо защо почувства, че няма сили да довърши изречението.

— Не можеш да си представиш колко много те обичам, Ейми.

— Мога да си представя…

Чу се изщракване и връзката бе прекъсната. Едно внезапно пронизващо усещане за загуба отново се събуди у нея. Но той й беше казал да почива, да спи…

Слушалката се изплъзна между пръстите й.

Чайлдс затвори телефона и се зачуди дали Ейми се чувстваше така уморена от лекарствата, които вземаше. Вероятно имаха както сънотворен, така и болкоуспокоителен ефект. Отиде в банята да наплиска лицето си, също почувствал умора, но колко парадоксално — мисълта му бе съвсем ясна и свежа. Напълни мивката със студена вода, наведе се над нея и плиска лицето си, като всеки път задържаше за малко мокрите си пръсти върху очите. Накрая се изправи и видя отражението си в огледалото. Вгледа се в собствените си очи, забелязвайки червените възпалени линии около ръбовете на контактните лещи.

И ако огледалата можеха да отразяват ореоли, той щеше да забележи късите, преливащи се от бяло до виолетово лъчи на ефирната енергия, които трептяха около него, излъчвани от собственото му тяло.

Чайлдс избърса лицето и ръцете си, после се върна в осветената в приглушена светлина всекидневна. Отново се отпусна върху канапето до масичката за кафе и за пореден път тази вечер не се поддаде на изкушението си да отпие уиски. Искаше всичките му сетива да възприемат ясно, нямаше да рискува с нищо, което можеше да ги притъпи. Лунният камък му се стори по-ярък, сините пламъчета в него вече не се виждаха.

Отново болки в главата, като леки повтарящи се удари с върха на нож. Но той нямаше да се откаже. Единствено внезапната, непреодолима потребност да поговори с Ейми беше прекъснала изключително дългия процес. А преди това — силната нужда да чуе гласа на Габи. Вече нямаше да има повече прекъсвания, защото знаеше, че Ейми и Габи са в безопасност, далеч от всяко зло. Можеше да съсредоточи своите мисли. Но го болеше. Господи, каква болка изпитваше! Затвори очи и продължи да вижда камъка.

Отвори ги, когато дочу шепот.

Чайлдс се огледа. Шепнещите гласове спряха. Той бе единственият обитател в тази стая. Отново затвори очи.

Сега пак чуваше приглушен шепот.

Остави мозъкът му да се потопи в тези звуци, да бъде погълнат от тях и да ги попие. Всичко стана така бързо и неочаквано, твърде скоро след опита му да изпраща мисли. Полетът на мисълта му бе плавен и без сътресения, а приземяването — безпрепятствено, в една предварително подготвена територия.

Шепот.

Гласове.

Някои от тях разпозна. Една част принадлежаха на момичетата от „Ла Роше“, същите онези, които бяха се слели в една обща купчина плът, когато бяха пропаднали в огнената бездна, изпепелени изцяло, кремирани в една обща купчинка пепел.

Други.

Едно малко, пискливо гласче като на Габи, но не нейното.

Други.

Обезумели дори в смъртта.

Той почти усещаше тяхното присъствие.

Гласове, които предупреждаваха.

Гласове, които го приветстваха.

Мислите му тръгнаха след тях. А лунният камък, който сега бе самата луна, се издуваше и пулсираше, ставаше все по-голям, заплашителен…