Джеймс Хърбърт - Луната

— Няма никакви предчувствия, Фран. Наистина. Скоро говорила ли е за Анабел пред теб?

— Няколко пъти. Но не със страх, както би предположил. Какво те кара да ми задаваш този въпрос?

— Просто останах с впечатлението, че тя мисли своята приятелка за жива.

Фран не отговори веднага, накрая каза:

— Напоследък Габи често сънува, нямам предвид лоши сънища, кошмари или нещо от този род. Отскоро е започнала да говори много насън.

— Споменава ли в бълнуванията си Анабел?

— В началото — веднъж или два пъти, но след това не. Мисля, че се е примирила, че няма да я види никога повече.

— Откъде се появи у нея този внезапен страх от водата?

— Какво?

— Изглежда, че вече не може да понася вода и лодки.

— Това е ново за мен. Можех да разбера, ако беше страх от огън — след онова, което преживя. Но от вода? Това не мога да си обясня.

— Казала ли си й за „Ла Роше“?

— Разбира се. Нейният татко е герой — тя заслужава да го знае.

— Герой? Едва ли.

— И скромен при това.

— Неколцина от местните биха искали да разберат как съм се озовал така бързо в училището, дори преди Пожарната служба да е била известена.

— Но полицията със сигурност не те подозира.

— Не бих бил така уверен в думите ти. Да кажем само, че до този момент никой не ме е потупал окуражително по рамото.

— О, Джон, не мога да повярвам! Не е възможно да са толкова глупави! Самият ти едва се измъкна жив оттам. Освен това спаси онези две малки същества…

— И оставих други седем да загинат.

— Опитал си се да ги спасиш, направил си всичко, което е било по силите ти. Ти ми разказа това, Джон.

— Всичко се случи заради мен.

— Престани да се правиш на прекален мъченик и започни да говориш разумно. Нямаш основание да се самообвиняваш само защото някакъв психопат те е нарочил, за да осъществи своята вендета. Нищо от онова, което се е случило, не е било под твой контрол. А сега ми кажи в какво могат да те упрекнат онези полицейски кратуни.

— Трябва да видиш нещата и от тяхната гледна точка.

— Точно така ги виждам, по дяволите!

— Искаха да разберат какво ме е накарало да отида в училището още преди пожарът да лумне.

— Сигурно ти е било трудно да им обясниш. Разкажи го на мен още веднъж.

— Вече ти казах, Фран. Хайде да не повтаряме всичко отначало. Както и да е, но техните въпроси идваха един след друг още докато бях на кислородно поддържане в болницата.

— Неблагодарници!

— Имаха едно изгоряло училище, няколко загинали, убит полицейски служител — как очакваше да реагират? Вече за втори път се оказвам на мястото на престъплението преди всички останали.

— Значи те подозират в палеж и убийство. Страхотно! Джон, защо, по дяволите, не се върнеш тук още сега: ще се качиш на първия самолет, който тръгва сутринта. Защо не оставиш зад себе си всичко това?

— Не мисля, че предложението ти ще им се хареса.

— Не могат да те задържат там.

— Може би могат… Няма да си тръгна, Фран. Все още не.

Раздразнението й премина в непресторен гняв:

— Защо?

— Защото То е тук. А докато е тук, ти и Габи сте в безопасност, нима не проумяваш?

Фран го разбираше отлично. И му го каза. С тих глас.

Чайлдс прекоси всекидневната, насочвайки се към малката редица бутилки, наредени върху лавицата на отсрещната стена. Взе бутилката с уиски и развъртя капачката. И спря. „Това няма да помогне — каза си. — Не и тази нощ.“

Върна бутилката върху лавицата.

Стаята тънеше в полумрак, осветявана само от слабата светлина на една настолна лампа. Завесите бяха прибрани от двете страни на прозореца, отворен навън към нощта, и той забеляза, че небето беше зловещо синьо. Чайлдс спусна завесите на по-близкия до него прозорец, този от фасадната страна на къщата, а след това прекоси стаята и застана до отсрещния. Луната беше бледа, почти без блясък. Плоска и тънка, все още не се бе издигнала до безоблачните си владения.

С ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на домашните си джинси, Чайлдс отиде до масичката за кафе, разположена почти в средата на стаята. Движенията му бяха бавни, почти безцелни, само изражението му не можеше да се нарече безгрижно. Във втренчения му поглед се четеше напрегнатост, която му придаваше едновременно необичайно уморен и бдителен вид. Стоеше, изправен до масата, със сведени очи. В тях проблясваше твърда решителност.

Седна върху канапето с лице към масичката, наведе се и опря лакти на коленете си, съсредоточен в малкия кръгъл предмет върху полираната повърхност.