Джеймс Хърбърт - Луната

Отражението от лампата придаваше топлота на леденото сияние на лунния камък. Воднистосиньото по него излъчваше непрестанно преливащи се в различни нюанси малки студени отблясъци.

Чайлдс се взираше във вътрешността на лунния камък, както някой ясновидец от древността щеше да се взре в кристалното кълбо, омагьосан от преливащите се сенки. Всъщност той се взираше отвъд вътрешността, може би търсещ най-тъмните части на своето собствено съзнание. Но едновременно с това търсеше още нещо — опитваше се да установи контакт, връзка, един входящ код .

Но откри само имена. И неземни лица. Нели, Патрисия, Адел, Каролайн, Изабел, Сара-Джейн. И Катрин Бейтс, икономката — всички мъртви. Пепелище. Естел Пипрели. Пепел.

Анабел. Мъртва.

Но: Жанет — жива. Ейми — милата Ейми! — жива. Габи — жива.

Странно, но последните три не видя така ясно в своето прозрение. Мислите за тях бяха повърхностни, някак неуместни, не бяха част от това ново усещане.

Мислите му се задържаха върху мъртвите.

Дори към онези, които не беше познавал.

Проститутката. Момчето, изтръгнато от своя гроб. Старецът с разрязаната челна кост. Останалите от лудницата. Не искаше да извика лицата им в мислите си, нито да чува техните гласове, защото сега търсеше нещо друго — или някой друг. Но техните лица и гласове оживяваха пред него, пулсираха болезнено в съзнанието му, вибрираха… разрастваха се, избледняваха… увеличаваха се, а след това се смаляваха… Един издуващ се и спадащ ефимерен балон, обвита в мъгла топка… луна.

… Той се задъха, ръката му се стрелна към челото, болката — неочаквана и пронизваща — надделяваше над тъпата болка, която го бе измъчвала през целия ден. Той се отпусна тежко на канапето.

Съзнанието му почти се бе добрало до…

— Вивиан?

— Да?

— Обажда се Джонатан Чайлдс. Съжалявам, че ви безпокоя толкова късно.

От другата страна на линията мълчаха известно време.

— Само да затворя вратата — каза Вивиан. Чайлдс предположи, че в другата стая бе Пол Себая. — Как сте, Джонатан? Възстановихте ли се след ужасяващото преживяване?

— Добре съм — отвърна той. И мислено добави: „Поне физически!“.

— Ейми много се гордее с вас. Аз — също.

— Бих искал…

— Зная. Иска ви се да можехте да спасите и останалите момичета. Но сте направили всичко, което е било по силите ви, трябва да проумеете това. Надявам се, че скоро ще заловят лудия, който е отговорен за пожара. Е, предполагам, че не искате да губите време в бъбрене с мен. Ейми почива в стаята си, но мога да ви свържа. Сигурна съм, че не е заспала, защото бях с нея само преди няколко минути — всъщност говорехме за вас. Ще се зарадва, че се обаждате.

— Сигурна ли сте, че няма да ви затрудни?

Вивиан тихичко се засмя.

— Напълно. Хм… май ще е по-добре да се кача незабелязано горе, отколкото да я извикам оттук.

— Баща й ли?

— Баща й. Не е толкова лош, за какъвто навярно го смятате, Джонатан, само му харесва хората да мислят така за него. Ще свикне и ще омекне накрая, ще видите. Сега ще оставя слушалката и ще се кача при Ейми.

Той зачака. Главата продължаваше да го боли, същата тъпа болка като преди. Изпукване в слушалката, след което се чу гласът на Ейми.

— Джон? Да не се е случило нещо?

— Не, Ейми. Исках да чуя гласа ти, това е всичко. Изведнъж усетих такава потребност.

— Радвам се, че позвъни.

— Как се чувстваш?

— По същия начин, както когато се обади днес следобед. Непрекъснато ми се спи, но това е от лекарствата, които вземам. Никакви усложнения. Лекарят се обади по телефона по-рано тази вечер и каза, че порезните рани не са опасни, за каквито първоначално ги бил взел. „Възстановявам се чудесно“, ако трябва да го цитирам точно. Утре ще мога да ставам и да излизам навън, затова познай къде първо ще отида?

— Не, Ейми, не тук. Все още не.

— Зная къде искам да бъда, Джон, и с кого искам да съм. Безсмислено е да спорим. През последните няколко дни имах време да размишлявам и мисля, че мога да загърбя ревността си към теб и Фран. Няма да е лесно, признавам. Но мога да го направя.

— Ейми, трябва да стоиш настрана.

— Кажи ми защо?

— Знаеш причината.

— Мислиш, че представляваш заплаха за мен?

— Опасен съм за всеки човек в този момент. Трябваше първо да преценя риска, едва тогава да се обадя на Габи тази вечер. Страхувам се дори да мисля за нея, защото чудовището би могло да открие новия й адрес чрез мен.

— Полицията скоро ще го залови. Невъзможно е да се измъкне от острова.