Джеймс Хърбърт - Луната

— Трябва да почиваш, Ейми — не я укори, а по-скоро й напомни Пол Себая.

— Глупости. Знаеш, че лекарят каза, че от утре мога да ставам и да се разхождам навън.

— Със съжаление узнах за катастрофата — заговори Оуврой. — Джон ми каза за вашите рани.

Въпреки че с нетърпение искаше да научи причината за посещението им, Ейми успя да се усмихне.

— Явно, че няма сериозни увреждания, зрението ми няма да пострада. Превръзката служи по-скоро, за да го предпазва от инфекция. А сега трябва да ми кажете какво става. Моля ви!

Вивиан отиде до дъщеря си, обви ръка около кръста й и я притисна към себе си.

— Преди няколко часа мистър Чайлдс е изчезнал от своята къща — каза инспектор Робилиард. През отворената врата зад него Ейми виждаше, че в алеята пред дома им бяха паркирани няколко полицейски коли. — Един от патрулиращите полицаи — продължи инспекторът, — който… наблюдаваше Чайлдс, е изгубил колата, докато карал след него.

— Питахме се дали Джон не ви е телефонирал, за да ви каже къде отива — продължи Оуврой, потривайки слепоочието си с пожълтял от никотина пръст.

Ейми погледна подозрително към полицаите.

— Да, обади се по телефона, но не спомена, че ще излиза. Стори ми се уморен. Но защо искате да знаете къде е отишъл? Подозренията към него вече не са ли отпаднали?

— Той никога не е бил под подозрение, що се отнася до мен, мис Себая — отвърна Оуврой, поглеждайки към своя колега с леко, но неприкрито презрение. — Качих се на най-късния самолет за острова, защото исках да поговоря с него. Надявам се също, че ще помогна на островната полиция да извърши един арест.

Спря, за да си поеме дълбоко дъх, след това изгледа всички присъстващи.

— Виждате ли, открихме самоличността на човека, отговорен за цялата тази истерия. Някой, когото проверихме и за когото сме сигурни, че все още е тук, на острова. Някой, който може да се добере до Джонатан Чайлдс преди нас.

Чайлдс остана известно време в реното, внезапно обзет от силен страх.

То го бе накарало да дойде тук, като бе изпратило в съзнанието му изображението на голямо, осветено от лунните лъчи езеро. На острова не съществуваше такова огромно езеро, но имаше обширно водно пространство — една долина, потопена преди много, много години, в която бяха удавени дървета и изоставени къщи, за да се образува водоем, преграден от язовирна стена.

Един глас — не, нещо още по-малко — една мисъл го бе подмамила, бе го прилъгала да дойде тук чрез обещание.

Вдъхновителят на тази съблазън нямаше форма, нито материя. Когато Чайлдс се съсредоточи, собственото му съзнание насочи периферните си мисли навътре, към една почти ясно оформена мисъл — само едно меко сребристо сияние, едно лунно изображение, което блестеше ослепително на прага на съзнанието му и затъмняваше всички други изображения.

То бе поискало от него да дойде тук и Чайлдс не се бе противил.

Обещанието?

Край на убийствата. Край на мъчението. Може би отговор на личната загадка, касаеща способността на Чайлдс.

Тази мисъл го накара да прекоси с колата пустия път, за да дойде тук. Когато бе потеглил от дома си, беше сигурен, че е следен, вероятно от патрулираща полицейска кола, защото допускаше, че бе поставен под денонощно наблюдение, но скоро светлините от фаровете на колата отзад изчезнаха. Вероятно другият шофьор се бе отклонил по някоя от страничните алеи. А може би Чайлдс бе станал параноик? И можеше ли да бъде обвиняван за това?

Въпреки сезона, нощта бе хладна, морски вятър подухваше над сушата, за да й дари облекчение след горещината на деня. Въпреки че бе облечен в пуловер и плътни джинси, този хлад предизвика студени тръпки по гърба му. Той вдигна яката на якето си. Кръглата луна все още плуваше, незасенчена от облаци, и къпеше околността в студено бяло сияние. То придаваше плосък вид на всичко — с изключение на сенките, които бяха дълбоки и се чернееха застрашително. Небето бе така ярко осветено от своята кръгла нощна лампа, че звездите по него се виждаха едва над линията на далечния хребет. Докато вървеше към язовирната стена, Чайлдс имаше усещането, че околността бе застинала под този зловещ мъртвешки блясък.

Беше нащрек, непрекъснато оглеждаше района наоколо с ясното съзнание, че всяко застинало неподвижно същество лесно би се сляло с околността — толкова мрачни бяха сенките, застинали в странни, причудливи форми. Ето онзи самотен храст можеше да е някакво приклекнало животно, а дървеният пън с протегнати встрани дебели коренища можеше да се окаже седнал човек. Един дебел клон вляво от него лесно би могъл да скрие някоя дебнеща фигура, а ниските храсти малко по-нататък осигуряваха идеално прикритие за притаил се хищник.