Джеймс Хърбърт - Луната

То беше на стената. Една черна, тромаво движеща се фигура под лунната светлина приближаваше към него. Огромното набито тяло се накланяше бавно от страна на страна — едно необичайно тътрещо се движение, в което нямаше и следа от палавост.

Докато фигурата се приближаваше, Чайлдс вече чуваше тихото злорадо хихикане в главата си. Подигравателен кикот, който го вледени, парализира го.

„Господи, То проникна в съзнанието ми и сега е по-силно от когато и да е преди!“ — помисли Чайлдс и се хвана още по-здраво за парапета.

Не след дълго можа да види очертания от лунната светлина силует — огромни полегати рамене, сливащи се с цвета на къдрава сплъстена коса. Очертанието на носа, на брадата, на челото и скулите. И черната дупка, която трябваше да представлява голяма усмихваща се уста.

То идваше все по-близо. Подмина водната кула и част от грозното му тяло беше закрито от стъпалата към издигнатата част от стената, където стоеше Чайлдс. В продължение на няколко секунди се виждаха само главата и раменете му.

Очите му оставаха скрити от сенките — черни дупки, също така дълбоки и злокобни като езерото под тях.

То изкачи стъпалата, силуетът му изникваше бавно, сякаш излизаше от гробница — огромна ухилена глава с чорлави коси. Идваше все по-близо, мислите му, изпреварили движението на тялото, вече достигаха Чайлдс. Но имаше още нещо смущаващо в тази почти безформена маса, която по-скоро се влачеше, отколкото крачеше, нещо, което бавно, много бавно ставаше видимо с неговото приближаване. То спря, когато бе на по-малко от три метра от Чайлдс.

Едва тогава той можа да види отблизо това квадратно, осветено от луната лице, да забележи проницателните очи — малки и черни… Прозрението беше смайващо! Когато тя заговори, гласът не издаде с нищо нейния пол — така плътен и дрезгав прозвуча той.

— Аз… се… наслаждавах… на… играта — каза тя, като произнасяше бавно и отсечено всяка дума.

Глухият гърлен глас бе също така неприятен като смеха й и се забиваше в него, причинявайки му почти физическа болка. Чайлдс се вкопчи още по-здраво в парапета.

Жената се дотътри с още около метър към него и той видя, че глезените й, показали се изпод дългата широка пола, бяха подути и се разливаха над горните ръбове на обувките й, сякаш плътта й бе някаква полутечна маса. Беше облечена в огромен анорак, който падаше на широки мръсни гънки по огромното й тяло.

Чайлдс напрегна волята си, за да се задържи прав. Главата му бучеше от объркани мисли, гърлото му се свиваше от гаденето в стомаха. Усещаше нейната лудост. Преглътна с усилие, в отчаян опит да възвърне напускащите го сили.

Единственото, което можа да каже, бе:

— Защо?

Думата излезе от устните му само като задавено изхъркване. Но тя разбра. Той долови, почувства смяната на настроението — приятното задоволство се бе стопило.

— За нея — отвърна тя със същия плътен безполов грач и изви врат, така че лицето й да погледне към луната. — Моята повелителка!

Устата й зейна отворена и той мерна кривите обезформени зъби в нея. Като издаваше свистящ звук, тя пое дълбоко въздух на малки пресекулки, сякаш вдишваше самата лунна светлина. Когато бавно обърна глава към него, в един кратък, вледеняващ миг луната се отрази в тези мрачни, жестоки очи и блясъкът сякаш извираше от тях, като че ли луната бе в нея и изпълваше цялото й тяло, а очите бяха просто прозорци. Илюзията беше мимолетна, но видението за нея остана.

— Кажи ми… кажи ми коя си ти? — каза Чайлдс, вече несигурен дори в собствената си нормалност.

Жената с гигантския ръст го гледаше мълчаливо известно време с очи, в които вече нямаше предишното сияние, но в които сега светеше друг, различен от него пламък.

— Не знаеш ли? — бавно произнесе тя, но не така бавно, както първия път. — Не успя ли да научиш нещо от мен? Аз научих толкова много неща от теб, красавецо мой.

— Не разбирам? — успя да каже Чайлдс, като се стараеше гласът му да не трепери и се молеше краката му да издържат. „Тя е само една жена — повтаряше си той, — а не «То». Само една жена!“ „Но една луда жена — обади се един подигравателен, кискащ се глас в главата му. — Една невероятно силна при това луда жена — продължаваше да го дразни същият глас. — И тя знае, че ти си ужасно изплашен, красавецо мой.“

— Аз измъкнах момичето изпод носа ти. — Жената се изкиска. Настроението й отново се бе сменило и промяната прониза Чайлдс, сякаш сетивата му бяха неразривно свързани с нейния мозък. — Не твоето момиче — сухо изрече тя — за нещастие. А другото малко момиченце. Как се гърчеше мъничкото съкровище, как конвулсивно потръпваше.