Джеймс Хърбърт - Луната

— Илюзия — уверено повтори той, останал без дъх.

Гневът се изля върху него като ураганен повей, притискайки го към бетонната стена. Остра дразнеща болка в очите замъгли зрението му, пръстите му се вкопчиха в хлътналите контактни лещи и ги изтръгнаха навън. Хвърли смачканите целулридни люспици на пътеката и се опита да се изправи със стичащи се по лицето му сълзи.

Някаква невидима сила се опита да го повали отново, но той се задържа, протегна ръка към ръба на парапета и се надигна. „Не е истина — непрекъснато си повтаряше Чайлдс, — не е истина, не е истина!“ След това колебливо замахна към чудовището пред себе си. Не с тяло. Не с юмруци. Със своята мисъл. Той нанесе удара си срещу нея чрез своето съзнание.

Остана изненадан, когато я видя да потреперва.

Тя отново се нахвърли срещу него и Чайлдс се извъртя, извивайки гръб към парапета. Но този път мисловният удар бе по-мек, а въздействието му — по-слабо.

Той чу гласове, далечни и някак глухи, недействителни. Те бяха в съзнанието му, също така нереални като жестоките мисли, които тя му изпращаше. Чайлдс отново се прицели към нейното съзнание и усети как тя се присви. Беше невъзможно — знаеше, че беше невъзможно, — но й причиняваше болка.

Гласовете станаха по-високи, но те все още идваха отвътре и нямаха нищо общо с нощта.

Стори му се, че тя също се вслушва, но за пореден път се опита да го уязви със своето тайно оръжие. Жестоки, раздиращи пръсти, които не съществуваха в действителност, се забиха в лицето му, хлътнаха в плътта, остри нокти разкъсваха кожата. Той усещаше техния натиск, но не и болката. Едно необикновено вибриране бе започнало да се разлива по тялото му, сякаш вибрациите се разпространяваха по кръвоносните му съдове, а гласовете се бяха скрили отново в главата му.

— Достатъчно! — дочу той дрезгавия й лай. — Играта свърши за теб, красавецо мой.

Тя се затътри напред с ръце, протегнати към него като огромни кофи на товароподемна машина.

Яростта помогна. Чайлдс се прицели в огромното месесто лице с юмрук, свит като оръдейно гюлле. Улучи носа й, но тя извърна лице, за да смекчи удара. Кръв потече от горната й устна.

Тя изви ръката му и се озова върху него, почти премазвайки тялото му под огромната си маса. Въздухът излизаше със свистене през гърлото й. Грубата й ръка мина под брадата му, изви главата му нагоре и започна да я притиска назад с такава сила, че той помисли, че костите на врата му ще се пречупят. Пръстите му се сключиха около дебелата й китка и се опитаха да я изтръгнат оттам, но тя беше твърде силна, прекалено, неописуемо силна. Той замахваше към лицето й, но тя само избягваше неговите удари. Гърбът му се изви над парапета и Чайлдс усети хладния повей на дълбокото празно пространство под себе си.

Краката му се отделиха от бетонната пътека и заритаха по месестото й тяло.

Съзнанието му застина.

Той щеше да умре.

Странно, но усещаше бриза, който галеше лицето му. Усещаше и бездната, зейнала под него. Замъглените му очи виждаха единствено кръглия диск на луната, чиито краища бяха размити, виждаше как тя гледа равнодушно, осветявайки извърнатото му към небето лице. Чайлдс усещаше нейната отблъскваща миризма, изострена и сгорещена от борбата, а също и миризмата на тялото й, задушаваща смрад от пот и нечистоплътност. Дотолкова изострени бяха възприятията му в този момент, че мислите му се сляха с нейните, техните отделни съзнания проникнаха едно в друго така, че той я позна, докосна се до умопомрачението в нея, отдръпвайки се назад, когато то се присви, сякаш се готвеше да го връхлети. А когато неговото съзнание се отдели от нея, той знаеше, че тя също чува надаващите пронизителни писъци гласове, защото сега те бяха в главите и на двамата.

Той губеше равновесие, тялото му увисна като на везни върху бетонния парапет. Тя го държеше в това положение, сякаш искаше да удължи този миг.

Но не, тя се оглеждаше, търсеше да разбере откъде идваха гласовете. Спря. Погледна към края на язовирната стена, чиято каменна повърхност изглеждаше омекотена от лунната светлина.

Чайлдс успя да се измести малко навътре, докато вниманието й беше отклонено. Извърна глава и проследи погледа й.

Видя призрачните силуети, приближаващи към тях.

Те изникваха от нощта като кълбета, виеща се пара — призрачни и безплътни, движещи се във въздуха изпарения, крехки въздушни образувания, почти безформени и нереални.

И все пак техни бяха гласовете, които виеха от болка в съзнанието на Чайлдс.