Джеймс Хърбърт - Луната

Първоначално изглеждаха като един, едно ефирно образувание от мъгли, което се движеше бавно по горната част на язовирната стена, но не след дълго бяха започнали да се отделят, да се разнищват на отделни части с постоянно променяща се форма, докато се превърнаха в различни същности. Постепенно придобиваха определена форма.

Хватката на жената върху него се поразхлаби, когато тя се протегна напред с недоумяващо изражение, изписано върху огряното й от луната подпухнало лице. В реакцията й имаше нещо повече от смущение, но това Чайлдс долови чрез нейните мисли — то беше един вътрешен трепет, проблеснала искра на уплаха. Той се изплъзна от хватката й и отново се свлече на пътеката. Мускулите на китките му все още трепереха от усилието, необходимо, за да прехвърли тялото си от вътрешната страна на парапета. Остана така, отпуснат върху студения бетон, облегнат на стената.

Тя едва ли забеляза движението му, така съсредоточено се взираха помътнелите й очи в приближаващите се призрачни сенки. Челото й бе набраздено от дълбоки бръчки, а огромните й ръце на убиец продължаваха да притискат сключените си пръсти, сякаш Чайлдс все още се намираше между тях. Тя отстъпи крачка назад, месестата й фигура застана с гръб към приближаващите се сенки само главата й бе извърната в тяхната посока.

Все по-близо идваха те.

Чайлдс се почувства изтощен, като че ли тези нереални тела се подхранваха от неговата сила, материализираха се чрез неговата енергия. Но тялото на жената също се отпусна, защото те се захранваха едновременно и от нейното съзнание.

Той започна да проумява какво бе имала предвид тя, когато бе казала, че двамата притежават една и съща дарба и колко силна и красиво могъща е тя. Но дали тя наистина знаеше каква мощ можеше да обладава тази дарба? Постепенно ставаше ясно какво представляваха тези бавно променящи формата си призрачни видения. Електрически вълни разтърсиха Чайлдс и той се притисна до стената.

Жената… То… съществото… убиецът… стоеше по средата на бетонната пътека, подобно на гигантски каменен блок, когато бялата светлина на луната зловещо разкри приближаващите се сенки. Те придобиха ясни форми, не така безплътни.

Първата от сенките бе не по-голяма от невръстно момче. Едно съвсем малко дете. Много бледо. Момче, в чието тяло нямаше кръв, в чиито очи нямаше живот и което трепереше в своята голота. Невръстно момче, чието тяло е било изкормено и парчетата кожа висяха, обърнати навън. Устата му бе отворена и в нея имаше пръст и малки пълзящи бели червейчета, които обикновено се хранеха от гробовете. Изкривените му устни се движеха и въпреки че от тях не излизаше звук, думите му се чуваха.

— Ъ’ни и мо — казваше момчето и тези думи отекнаха почти слято и неразбираемо едновременно в съзнанието на Чайлдс и в това на жената, сякаш лакомите червеи, гризящи езика му, също се намесваха в неговите призрачни мисли.

— Ъ’ни и мо.

(Върни ми го.)

— И’гам и мо бано.

(Искам си го обратно.)

Оглозганата му до кост ръка се протегна напред за сърцето, което му е било откраднато.

Жената политна на една страна и сега бе неин ред да потърси опора в парапета.

Друга безплътна форма се появи след момчето, този път, както предположи Чайлдс, това бе фигурата на жена. По лицето й имаше размазано червило, сякаш някаква безмилостна ръка — или може би устни, не по-малко жестоки — бяха разнесли червения цвят. Спиралата се бе размила по миглите й и се стичаше на гъсти черни вадички по страните й, превръщайки лицето й в налудничава маска на клоун. Също като момчето тя беше гола, торсът й бе разрязан от гръдната кост до венериния триъгълник. Гърдите й ги нямаше, а на техните места имаше само две кървави рани. Грубият шев се бе скъсал и от черния отвор стърчаха и падаха предмети, предизвикващи странно веселие, въпреки че никой не се смееше и не ги намираше забавни — четка за коса, будилник, дамско огледалце и дори малък транзисторен радиоапарат. Тя придърпваше краищата на раната като жена, която закопчава якето си, разтревожена да не загуби и други предмети, като че ли от тези чужди за тялото й тела зависеше животът й. JB размазаните от грима очи гореше омраза към жената, която така безмилостно бе плячкосала нейното тяло.

Жената с широкия анорак бе вдигнала дебелата си грозна ръка, за да ги задържи на разстояние от себе си.

Но един възрастен мъж се бе промъкнал между гротескно изрисуваната проститутка и треперещото момче с нелепа, похотлива усмивка върху помъдрялото от годините лице. Пижамата висеше като на закачалка върху костеливото му тяло, а луната огряваше очите му и им придаваше живот, блясък, усилващ умопомраченото излъчване на тези очи. Засъхнала спечена кръв се чернееше на места върху мъртвешки бледото му лице, а главата му на около два сантиметра над веждите ставаше плоска и множество пълзящи твари се хранеха от откриващото се полутечно вещество. Старецът непрекъснато брътвеше (отново звукът съществуваше само в техните съзнания), сякаш студеният въздух и пъплещите червеи правеха нещо забавно с неговия отворен мозък.