Джеймс Хърбърт - Луната

Той затвори очи, прогонвайки лудостта, оттегляйки се зад мрака, който за нещастие не скриваше нищо. Всичко продължаваше да стои там, в раздвоеното му съзнание.

— О, господи! — изстена той. И отвори очи.

Силуетите сега бяха по-неясни, отново бяха се превърнали в променящи формата си ефирни изпарения. Те се събраха на бетонната пътека, очертанията им бяха неразличими и сякаш нагънати вълнообразно от полъха на морския бриз. Чайлдс смътно долавяше в далечината някакви други звуци и светлини. Анабел не беше помръднала. Стоеше близо до него, тъжна и мъничка, потънала в безутешна самота.

Чайлдс въздъхна уморено, бе спотаил твърде дълго въздуха в гърдите си. Той се отпусна изтощено. Главата му клюмна върху присвитите колене, лактите висяха край тялото му, а дланите му почиваха върху бетона като две мъртви животни, които се бяха претърколили по гръб. Обърнатите нагоре изкривени пръсти бяха като малки крачета, застинали във въздуха. Всичко бе свършило. Изтощен, Чайлдс се питаше дали някога щеше да проумее истинската и първична същност на тази жена, която толкова дълго време бе съществувала за него като една тайнствена мъчителна абстракция, като То — с умопомрачен разсъдък, като чудовище. Но тя притежаваше една толкова странна психична енергия, която бе не по-малко демонична. Надяваше се тази сила да бъде завинаги оставена в покой.

Чайлдс изпита отново студеното, коварно изтръпване по кожата си.

Повдигна глава и се загледа в стелещите се мъгли, където бе изчезнала жената. И очите му се разшириха от ужас, тялото му отново се разтрепери…

Защото — колкото и слабо да беше зрението му в момента — той различи очертанията на огромната ръка, чиито дебели пръсти се бяха забили като железни скоби в ръба на бетонния парапет.

— Не! — измърмори той едва чуто. — О, не! Дали в този момент безжизнените очи на Анабел не бяха го погледнали умоляващо?

Чайлдс с усилие коленичи, хвана се с трепереща ръка за парапета и се надигна. Първоначално му се стори, че краката му няма да удържат тежестта на тялото му, но силите му се възвърнаха като кръв, нахлуваща в отдавна обездвижен крайник.

Облегна се тежко на парапета и олюлявайки се, тръгна към вкопчените в бетонния ръб пръсти. Докато се приближаваше, мъглите като че ли отново започнаха да приемат ясни очертания. Краката му бяха нестабилни, а онова, което се бе случило, го бе направило странно безчувствен. Когато се приближи, млечнобелите безплътни фигури се разделиха.

Те го наблюдаваха — безучастни и далечни. Ухиленият старец с отворената черепна кутия. Голото момченце, хванало в своята крехка ръчица нещо бяло и кърваво, нещо, което се опитваше да напъха в дълбоката рана върху тялото си, сякаш за да замести с него своето откраднато сърце. Причудливо изрисуваната жена, чиито гърди липсваха и чиято кожа се издуваше върху корема, докато тя се опитваше да скрие черния отвор с разрязаните ивици плът. Момичетата от училището и икономката, с изкривени от ужас лица, овъглени фигури, чиито кости се белееха с матов блясък през отворите в разкъсаната и обезобразена плът. Униформеният мъж с двете насилени усмивки — едната над брадата му, а другата под нея. Естел Пипрели, която за миг отново бе невредима и която се взря изпитателно в очите на Чайлдс, а някакво общо усещане се предаде и на двамата.

Те наблюдаваха Чайлдс и чакаха.

Той достигна мястото, където ръката се бе прехвърлила през парапета и бе вкопчила пръсти в ръба на бетона, вибриращи от усилието да удържат цялата тежест на тялото й. Чайлдс видя дебелата й китка, прилепналия ръкав на анорака, чиято извивка се губеше в мрака на бездната.

Кръглото й, огряно от луната лице бе точно под него, обляно от блестяща черна течност. От изваденото й око се стичаше кръв. Едната й ръка висеше безжизнена край тялото.

— Помогни… ми… — каза тя със своя дрезгав грак, а тонът й съвсем не изразяваше молба.

Докато се взираше в огромното й лице и в сребристите й сплъстени коси, той отново се докосна до нейната лудост. Почувства пълзящата поквара, която се разпростираше отвъд границите на разстроения й мозък, измислил жертвоприношения в името на някаква митична лунна богиня, в търсене на налудничаво оправдание за злото, което тя сама причиняваше. Тази поквара се раждаше от жестока и примитивна душа, от едно озлобено съзнание. Той почувства и видя нейната уродлива същност не в окото й, което се взираше ненавистно насреща му, а в другото — една бездънна черна дупка, която не излъчваше същото зложелателство! Думите й „помогни… ми…“ бяха изречени подигравателно, с недвусмислен сарказъм. Чайлдс почувства и видя тези неща, защото тя беше в него и той беше в нея. Тя го накара да види чудовищни и отблъскващи образи и картини, потресаващи и предизвикващи отвращение, защото все още изпитваше удоволствие от играта между двамата. Нейната игра. Нейният начин за мъчение.