Джеймс Хърбърт - Луната

Двамата полицаи насочваха прожекторите си към основата на язовирната стена, осветявайки проснатата фигура.

— Онова, което открихме в нейния дом, не може да се нарече приятно, но недвусмислено доказва, че жената е убиецът, по чиито следи бяхме тръгнали — мрачно каза Оуврой. — Тялото на момичето — на Анабел — беше скрито под дъските на пода. Да я остави там е направо лудост от нейна страна, защото смрадта от разлагащото се тяло накрая щеше да я издаде. Другите наематели не след дълго щяха да се оплачат. Но може би това изобщо не я е тревожело, може би е знаела, че играта е към своя край, когато е избягала на този остров. Трябва да е била съвсем луда.

Чайлдс погледна въпросително следователя.

— Ето как попаднах на нея — обясняваше Оуврой. — Името й беше в списъка на пациентите и обслужващия персонал на психиатричната клиника. Била е санитарка и очевидно също толкова умопомрачена като пациентите, за които се е грижела. Божичко, трябваше да видиш хаоса в нейното жилище — окултни предмети, книги за митологията, емблеми, символи… А, да — и малка колекция от лунни камъни, която сигурно й е коствала доста солидна сума. Ако всеки от тях е бил предназначен за поредните жертви… — Оуврой само сви рамене.

— Тя каза, че почита… — започна Чайлдс.

— Луната? Да, казала е истината, по-точно почитала е една от богините на луната. Всичко това го пишеше в нейните книги, виждаше се от украшенията й. Налудничава, съвсем налудничава история.

По язовирната стена към тях се приближаваха още силуети.

— Когато инспектор Оуврой ни даде описанието на жената — заговори Робилиард, — ние бързо успяхме да потвърдим, че тя бе пристигнала на острова с един от фериботите. Всъщност била е тук от няколко седмици. Оттук нататък беше лесно да открием местонахождението й. Беше отседнала в един хотел във вътрешността на острова, отдалечен от плажовете и по-големите селища. Не бяха я виждали през целия ден, но претърсихме стаята й. Очевидно тази вечер имате късмет, мистър Чайлдс: тя бе оставила своя „професионален инструментариум“, ако мога така да се изразя, в задната част на хотела. Намерихме малка черна чанта, пълна с хирургически прибори. Явно е била достатъчно уверена, че може да се справи с вас само с голи ръце.

— Била е достатъчно силна — забеляза Оуврой, — така научихме от работодателите й в болницата. Очевидно са я ползвали да усмирява техните най-буйни пациенти и според останалите лекари и сестри се е справяла с лекота със задължението си.

— Те не се ли запитали защо е изчезнала след пожара?

— Не е изчезвала. Дори е била разпитана от полицията — забравихте ли, че името й беше в списъка с имената на останалите от персонала? Просто си е взела годишната отпуска, когато голямата суетня позаглъхнала. Била е луда, но не и глупава.

Може би всичко щеше да бъде асимилирано по-късно. В този момент нищо от онова, което двамата му бяха разказали, нямаше особен смисъл за него. Обърна се, когато чу един друг глас — познат и очакван.

— Джон! — извика Ейми.

Той погледна зад двамата детективи и видя, че тя е само на няколко метра от него. Пол Себая я придържаше. В изражението му се четеше тревога.

Чайлдс отиде до Ейми и тя протегна ръце към него. Белезите по разраненото й лице блестяха неестествено под лунната светлина. Той я прегърна, изпълнен с любов към нея, и сълзи напираха в очите му при вида на превързаното й лице. Тя изохка лекичко, когато той я притисна още по-плътно към себе си.

Чайлдс разхлаби прегръдката си, страхуващ се, че може да й причини болка.

— Няма нищо, Джон. — Тя се смееше и по лицето й блестяха сълзи. — Няма нищо, така се страхувах за теб.

През рамото й видя как Пол Себая се намръщи. Възрастният мъж мълчаливо се обърна и тръгна обратно към колите, спрени до язовирната стена.

Чайлдс галеше косите й и целуваше сълзите по лицето й.

— Как ме открихте? — попита той.

Ейми се усмихваше и му връщаше целувките. Необяснимо как, но тя долавяше промяната в него, разбираше, че буреносният облак, който толкова дълго бе помрачавал живота му, вече бе отминал. Сякаш тази промяна се пренесе и върху нея.

— Разбрахме чрез Габи — отговори му тя.

— От Габи?

Оуврой се присъедини към тях:

— Когато патрулната кола, която ви следеше, ви изгуби, решихме да ви потърсим в дома на мис Себая. Тя не знаеше къде сте…

— Но се сетих, че спомена за разговора си с Габи по телефона, преди да позвъниш на мен — прекъсна го Ейми. — Беше само предположение, но реших, че може да си казал на Фран къде ще бъдеш вечерта. Инспектор Оуврой прецени, че си струва да опитаме и потърсихме Фран на телефонния номер в дома на майка й. Тя имаше проблеми с Габи.