Джеймс Хърбърт - Луната

Жената изпищя, а викът й бе също така налудничав като брътвежите на стареца, и Чайлдс уплашено се сви към стената. Отказваше да повярва, но разбираше, че това наистина се случва.

Този път бе ред на жената да изкрещи:

— Това не е истина!

Безплътните фигури се скупчиха около нея, хващаха и дърпаха дрехите й, издираха лицето й със своите протегнати напред ръце. Момчето се повдигна на пръсти и посегна към една от черните дупки в лицето й с надеждата да извади окото оттам.

Тя го отблъсна, но то пак се върна и сега се смееше весело на тази игра. Тя беше повалена на колене — или вероятно ужасът я бе накарал да коленичи — и започна да удря ръцете си в земята, като през цялото време крещеше: „Това не е истина, ти не съществуваш!“.

Те застинаха неподвижно и вторачиха очи в огромното присвито тяло на пътеката пред тях: старецът се кискаше тихичко, проститутката придържаше с ръце парчетата на своя разрязан корем, момчето продължаваше да повтаря, че си иска сърцето.

— Илюзия — прошепна Чайлдс и жената изкрещя срещу него:

— Накарай ги да се махнат, накарай ги да се махнат!

И за миг, докато мислите му се рееха на границата между реалността и илюзията, му се стори, че техните форми станаха по-бледи, че отново се превръщат в млечнобели валма от мъгла. Че отново се превръщат само в проекции на неговите мисли.

Малкото момиченце беше облечено с тънка зелена рокля от памучен плат, а на крачетата й нямаше нито обувки, нито чорапчета, нямаше нито спортно яке, нито връхна дреха, която да я предпазва от студения нощен въздух. Едната половина от косите й беше сплетена в плитка, завързана в долния край с панделка. Косите от другата страна на лицето й бяха разпуснати и чорлави. Бузките на момиченцето блестяха като мокър мрамор и то вдигна мъничката си ръчичка към лицето си, за да избърше сълзите. Но ръчичката нямаше пръсти — само пет малки чуканчета със съсиреци кръв по тях.

— Анабел! — потресен промълви Чайлдс.

— Вече искам да се връщам вкъщи! — рече тя на треперещата жена с тъничък и писклив гласец, който напомни на Чайлдс за гласа на Габи.

Жената вдигна глава към небето и нададе вой — един продължителен виещ вик на болка, подет и многократно усилен от необятното водно пространство, вик, чието глухо ехо замираше като жален плач.

Момчето бръкна с ръка в очната ямка на жената и напъха тъничката си китка до свивката — или поне така се стори на Чайлдс. „Невъзможно! — повтори Чайлдс на себе си. — Това е само един кошмар!“ Но когато костеливите пръстчета се дръпнаха навън, оставяйки след себе си струящата тъмна течност, те стискаха нещо кръгло и блестящо от влага. Нещо, свързано с дълга тънка нишка, която накрая се скъса и увисна надолу, залята от обилно стичаща се кръв.

Жената стоеше там, притиснала с ръка мократа дупка върху лицето си, за да спре изтичащата кръв. Пищеше и виеше, крещеше и умоляваше да бъде оставена на мира.

Но те нямаха намерение да я оставят — напротив, пристъпиха напред и протегнаха ръце към нея.

Тя се отскубна и като замахваше на всички страни, блъсна стареца, който политна така, че пихтиестото вещество и паразитите, размножили се в отворената му черепна кутия, се разпиляха на всички страни. Като продължаваше да се усмихва и да се кикоти налудничаво, той се наведе, взе втечняващия се мозък от бетонната пътека и отново го постави в отворената си черепна кутия със същата лекота, с която би свалил шапката си. Усетът бе абсурден — като на старец, нагласящ оскъдните косми по главата си след някой повей на вятъра.

Чайлдс се запита дали той самият накрая не беше изгубил разсъдъка си.

Жената отстъпваше назад… Препъна се в проснатите върху пътеката крака на Чайлдс и се хвана за ръба на парапета, за да запази равновесие. Продължи да се движи към другия край на язовирната стена, към водната кула, към убежището под дърветата и гъстите храсти, където се бе спотайвала преди това. Огрените от луната видения я следваха с протегнати ръце и с напрегнато втренчени в нея безжизнени очи. Продължиха нататък, подминавайки Чайлдс, сякаш той беше призракът — нереален, невидим.

Единствено малката фигура на Анабел се спря до него.

Чайлдс наблюдаваше отстъплението на олюляващата се жена, изпълнен с презрение към нея заради жестокостите, които раждаше нейното извратено и въпреки това необикновено съзнание, но не изпитваше удовлетворение от това потресаващо възмездие. Едната й ръка притискаше празната очна кухина с пръсти, почернели от процеждащата се между тях кръв, но тя продължаваше да бяга, влачейки се по-далеч от връхлитащите я призраци. Накрая им обърна гръб, затътри се с ускорена крачка, а вледеняващият нощен кошмар даде сила на тежките й крака с преливаща над глезените й плът да я понесат напред с тромави подскоци.