Джеймс Хърбърт - Луната

Но ново чувство обсеби уродливото й съзнание, когато ръцете му се сключиха около нейните груби, дебели пръсти.

Страх, подобен на хирургически скалпел, проникващ в гноясала рана, разкъса тези тормозещи мисли, когато Чайлдс отдели първия пръст от бетонната повърхност.

Изплашен стон, когато повдигна втория пръст.

Отчаян гневен писък, когато откопчи последните два пръста и тя полетя надолу, надолу, надолу към бездната, а тялото й се удряше в полегатия склон на язовирната стена.

Чайлдс чу глухото тупване на туловището в основата на стената. Опрял гръб в парапета, той бавно се свлече на пътеката. Почувства как облекчението отпуска всяка фибра на тялото му — сега, когато беше освободен от непрекъснатото напрежение на зловещите видения, от постоянно измъчващия го гнет. Бе преживял твърде много емоции, за да може да заплаче, беше прекалено изтощен, за да почувства, ликуваща радост. Можеше само да гледа как мъглявите фигури се завъртяха във въздуха и скоро се разнесоха.

Но една от тях остана по-дълго.

Анабел се наведе и докосна лицето му със студените си мънички пръстчета, които преди това не бяха там. Светлина, идваща от другия край на язовирната стена, прониза мъничкото й тяло и то се превърна в стелеща се мъгла. След това изчезна.

— Илюзия! — каза си тихо той.

Светлината идеше от фарове на автомобил и от фенерчета от края на пътеката в горната част на язовирната стена. Чайлдс обърна глава, засенчвайки с ръка очите си от светлината. Чу затръшването на автомобилни врати, гласове, видя силуетите, които се врязаха в светлинния сноп. Изпитваше известно любопитство как го бяха открили, но не беше изненадан: тази нощ нищо вече не можеше да го учуди.

Чайлдс не искаше да остава повече върху стената, въпреки че призрачните мъгли изцяло се бяха разпръснали, а жената чудовище бе полетяла в пропастта. Нощта бе разкрила твърде много тайни пред него и сега той имаше нужда от спокойно убежище. Усещаше главата си лека, след като напрежението го беше напуснало, и въпреки че беше объркан и озадачен, бавно се изпълваше от внезапно нахлулата в него еуфория. Нуждаеше се от време за равносметка, от време за размисъл, но вече напълно приемаше съществуването на способността си за свръхчувствително възприятие. Защото сега знаеше, че тя може да бъде контролирана, да се използва целенасочено и да й се противопоставя — Тя го бе научила на това, въпреки че нейната цел бе да служи на злото, а разстроеният й разсъдък бе упражнявал различен контрол. Той се изправи на крака и погледна над парапета — не към долината, към самия язовир, към трептящите над гладката водна повърхност отражения на лунните лъчи, чийто блясък вече не беше зловещ, а се лееше с кристална чистота. Чайлдс вдъхна хладния нощен въздух, вкусвайки от соленото ухание на морето, което бризът бе разнесъл над сушата. Въздухът беше прочистващ и сякаш освободи съзнанието му от спотаени сенки. Обърна се и тръгна срещу светлината.

Оуврой пръв стигна до него в подножието на седемте стъпала, следван от още двама униформени полицаи.

— Джон — започна задъхано той, — добре ли си? Ние видяхме какво стана. — Следователят го стисна за лакътя, а Чайлдс замижа срещу силната светлина.

— Обърнете тези прожектори! — заповяда Оуврой.

Двамата полицаи минаха край тях с насочени към язовирната стена светлини, а Робилиард даде знак да бъдат угасени фаровете на патрулните коли. Облекчението дойде веднага — като плътна сянка след ослепителните лъчи на слънцето.

— Вие видяхте? — бавно произнесе Чайлдс.

— Не много ясно — каза Робилиард. — Крайбрежните мъгли се бяха издигнали над водохранилището и затрудняваха видимостта.

Крайбрежни мъгли? Чайлдс не каза нищо.

Оуврой заговори припряно, сякаш искаше да изпревари Робилиард:

— Видях как се опита да спасиш другия, Джон. — Той се взираше настоятелно в очите на Чайлдс и въпреки че изражението върху лицето му бе привидно безизразно, то не допускаше никакви възражения.

Робилиард изгледа подозрително своя колега, но замълча.

Оуврой невъзмутимо продължи:

— Предполагам, че тя се опитваше да се самоубие. Жалко, че тялото й беше твърде тежко, за да можеш да я удържиш. — Думите бяха подбрани внимателно, почти като изявление, което трябваше да се запише в архивите.

— Вие сте знаели, че убиецът е жена? — тихо попита Чайлдс.

Оуврой кимна.

— Издирихме и открихме квартирата й в Англия. Звънях ти няколко пъти по телефона по-рано тази вечер, но даваше заето. Имах късмет и успях да хвана последния полет за насам.