Джеймс Хърбърт - Луната

В него избухнаха първите искри на гнева, едно малко пламъче разкъса плаща на страха. Пламъкът се разрастваше и караше мрака да отстъпи част от територията си.

— Ти уби Анабел — с безизразен глас каза той.

— И онези другите. — Гласът й прозвуча като тихо, доволно ръмжене. — Не забравяй и останалите. Онези момичета също бяха за моята повелителка.

Сега бризът духаше по-силно и по-студено и разгръщаше краищата на повдигнатата му яка. Донасяше със себе си соления мирис на море.

— Ти ги уби — повтори той.

— Огънят ги уби, красавецо мой. Също и жената, която се опита да ме спре. Огънят уби и малоумните в лудницата. О, как се забавлявах в това място! — Огромното й туловище се приближи към него и тя наведе съучастнически глава напред, сплъстените й коси заблестяха под сребристата светлина. Очите й отново останаха скрити зад черните дупки под челото й. — Как се забавлявах в това място! — повтори, шепнейки, тя. — В моето убежище! Никой не вярваше на тези лунатици, никой не обръщаше внимание на техните досадни и несвързани брътвежи. Кой нормален човек би повярвал на онова, което правех с тях, когато останехме сами? Кой би повярвал на лудите? Беше толкова интересно и забавно. Жалко, че трябваше да свърши, но ти започваше да отгатваш всичко, нали, красавецо мой? А ти щеше да ме предадеш. Това много разгневи моята повелителка.

— Все още не разбирам. Каква повелителка? — попита Чайлдс, отделяйки едната си ръка от парапета.

Тя го погледна разнежено или на него му се стори, че това беше някакво гротескно подобие на нежност.

— Наистина ли не разбираш? Нима не си усещал нейната свещена сила да те изпълва? Могъществото на лунната богиня, което нараства и отслабва в съответствие с лунния цикъл? Нима не можеш да почувстваш нейната сила чрез нашите съзнания? Ти също притежаваш тази дарба, красавецо мой, нима не знаеш?

— Виденията?…

Тя започваше да губи търпение, раздразнението й се промъкваше и в неговите сетива.

— Наричай го както искаш, имената нямат значение. Когато двамата притежаваме тази дарба и щом нашите съзнания са заедно — както сега — нейната сила е така могъща… толкова красиво могъща. — Мисълта я накара да затаи дъх. Тялото й се поклащаше от страна на страна.

Излъчващото се от нея умопомрачение беше отблъскващо.

— Не си ли спомняш какво направихме двамата с твоите машини? Онази наша игричка?

— Компютрите ли? — Той поклати глава в недоумение. — Ти накара думата луна да се изпише върху мониторите.

Тя се разсмя и смехът й прозвуча заплашително.

— Ти накара думата да се появи в техните мисли. Не върху екраните на машините, миличък глупчо! Направихме го заедно, ти и аз, накарахме твоите скъпи момиченца да видят онова, което ние искахме да видят! А ти виждаше онова, което аз исках да виждаш!

Илюзия. Всичко беше илюзия и може би видени по този начин, събитията придобиваха някаква логика. Сега, когато знаеше, че нищо от това не беше реално.

— Но защо — настоя той, — в името на Бога, защо те трябваше да умрат?

— Не в името на Бога, а в името на нашата богиня. Жертвени агнета, красавецо. И заради тяхната духовна енергия, колкото и незначителна да бе тя при повечето от тях. Но и интригуващо силна при жената, чийто врат счупих в сградата на училището.

— Мис Пипрели?

Огромните полегати рамене се повдигнаха безразлично.

— Ако това е била тя. Ти разбираш за каква енергия говоря, нали? Мисля, че предпочиташ да я наричаш „психична сила“ или с някакво друго измислено име. Енергията, скрита тук, вътре в това.

Тя посочи с дебелия си пръст към слепоочието си и Чайлдс потрепери при вида на огромните й ръце. Силни, месести ръце, чиято плът се разливаше също както по тялото й.

— Но енергията на жената не представляваше нищо в сравнение с твоята, красавецо, тя е изключителна. Аз проникнах в твоите мисли, докоснах се до твоя дух. Такава сила, а потискана в продължение на толкова много години! Но няма значение, тя вече ми принадлежи.

Жената се ухили и се приближи още към него.

— Ами онези, другите? — бързо попита Чайлдс, който се нуждаеше още от време, за да проникне гневът в него и да почерпи сила от яростта си. — Защо малтретира и обезобрази тях?

— Аз достигах до душите им, като изяждах техните вътрешни органи. Такъв беше начинът, нали разбираш, скъпи мой? Аз ги изкормвах и отново ги пълнех, но не с техните органи — не, техните органи не можеха да бъдат върнати в телата им, защото тогава можеха да се опитат да си върнат душите. А техните души принадлежаха на нашата повелителка. Но аз им оставях камъка, чрез който тя присъства на земята във физическия смисъл на думата. Ти си виждал земното проявление на нейния дух в лунния камък, нали, онзи мъничък пламък със синьо сияние, който е проекция на нейната свещена сила? Моят подарък към онези нещастници, които трябваше да умрат за нея.