Джеймс Хърбърт - Луната

Нещо размаха криле пред очите му, но движението бе твърде бързо и неуверено, за да бъде изплашена птица. Може би прилеп се бе скрил в тъмните сенки. Тихият звук от движението на крилата му приличаше на ударите на изплашено сърце.

Докато стоеше надвесен, с лице като безформена бяла маска под студения блясък на луната, виденията отново нахлуха в съзнанието му, връхлитайки го с подновена мощ. Чайлдс не за първи път се удивляваше на озлоблението и жестокостта на техния вдъхновител. Последните няколко дни той непрекъснато бе търсил и проверявал интелектуалната си сила. Бе насочвал енергията на съзнанието си навън, бе започнал да приема и разбира уникалните си способности, които бяха направили възможни тези негови опити. Вече не се съпротивляваше на онова, за чието съществуване бе усещал подсъзнателно, но което бе отричал толкова много години. И това вътрешно самоопознаване беше изострило възприятията му, придавайки нова енергия на загадъчната му способност.

Беше си спомнил за един приятел от детските си години, за когото знаеше, че ще загине под колелата на мотоциклет. Нещастният случай бе станал няколко седмици след неговото предчувствие. Също и за един чичо, когото виждаше рядко и за когото разбра, че ще бъде повален от болно сърце след тяхната последна среща. Няколко месеца по-късно същият този чичо легна, парализиран от артериална склероза. Смъртта на собствената си майка „видя“ много преди ракът да бе изтощил тялото й.

Баща му го бе наказал жестоко за направеното през сълзи разкритие. По същия начин го бе пребил безмилостно, когато духът на майка му бе дошъл при него, момчето. Беше го премазал от бой, спомняше си Чайлдс, защото реши, че прозрението на детето бе причинило смъртта на майката, че то бе предизвикало нейния ужасен край. Би го така, че в старанието си му бе счупил носа и три ребра. И го бе накарал да потвърди чрез заплахи пред санитарите и дежурния лекар от спешното отделение, че момчето, разстроено от смъртта на своята майка, бе паднало от стълбището в собствения си дом.

И най-лошото бе, че в последвалите дни момчето само бе започнало да вярва в основателността на причините, предизвикали безмилостното отношение на бащата. Бе повярвало, че прозрението му наистина бе причинило смъртта на майката, също като гибелното въздействие от проклятието на някоя зла фея. А с това откритие се появи съзнанието за вината му за злополуката с неговия приятел и убеждението, че той е предизвикал заболяването в сърцето на чичото.

Чувството за вина го измъчваше много повече от раните от побоя и не след дълго, когато избухна треската, която бе резултат не толкова от нараняванията, а от непрекъснато задълбочаващите му се угризения, мозъкът му сам бе издигнал защитна преграда. Отвъд нея останаха съзнанието за неговата необикновена способност и чувството за вина, защото двете вървяха заедно.

И преди три години убиецът беше проникнал през тази стена, беше превърнал малката пукнатина в порой.

Подсъзнателната част от неговия мозък дори го бе направила свидетел на собственото му нещастие от детството — една забравена задълго част от живота му, която все още чакаше отговор на своите въпроси.

Отговорите естествено пораждаха нови загадки, но те бяха свързани с естеството на човешката психика, загадки, които може би щяха да останат неразкрити, защото съдържаха в себе си тайните на живота и на самия интелект.

Такива мисли занимаваха Чайлдс, докато чакаше, опрян на парапета на язовирната стена. Те предизвикваха у него едно напиращо и все пак плахо чувство за удовлетворение, сякаш беше изправен пред критичния праг на необикновените си възприятия. Когато повдигна очи нагоре, забеляза, че дори мъртвешкото сияние на луната бе необикновено силно и разпръскваше по нощното небе необичайна жизненост. Напрежение обтегна всяка фибра от тялото на Чайлдс.

Усещаше, че вече не е сам.

Погледна назад в посоката, от която беше дошъл. Там не се забелязваше никакво движение.

Погледна напред към другия край на стената, където имаше повече дървета и гъсти храсти и друга пътека, идваща откъм лъкатушното шосе.

Там нещо помръдна.

То го бе наблюдавало изпод прикритието на нощта и се усмихваше сатанински.

Така — най-после той бе тук.

Тяхното време бе настъпило. Сега, при пълнолуние.

То излезе от сенките на дърветата и тръгна към стената.

Ако страхът имаше граници, то Чайлдс мислеше, че бе достигнал до техния краен предел. Откри, че трябва да потърси опора в парапета, за да остане прав — краката му изведнъж бяха отслабнали. Дори ръцете му висяха безпомощно, усилията на мускулите му бяха напразни.