Джеймс Хърбърт - Луната

И този път той проникна докрай в извратените и перверзно-налудничави мисли на другото същество…

Ако полицай Донъдли не считаше живота за свещен дар — дори този на зайците, които спираха насред шосето, парализирани от фаровете на автомобилите нощем — тогава никога нямаше да изгуби колата, която трябваше да следи.

Скрит в патрулната кола, полицаят бе наблюдавал как Чайлдс излезе пред къщата, осветена от ярката луна, как се качи във взетото под наем рено и потегли към тънещите в сенки алеи. След като първо бе настроил радиопредавателя на специалните честоти, за да съобщи, че заподозреният бе излязъл от къщи, полицаят потегли след реното, като караше на достатъчно близко, но безопасно разстояние зад Чайлдс.

Дивият заек беше изскочил малко преди един завой на шосето и Донъдли успя да натисне спирачките точно навреме, за да не прегази глупавото животно. Говореше се, че зайците се влияят силно от пълнолунието и в дните преди него започват да се държат странно.

Дивият заек (или питомният) — Донъдли никога нямаше да разбере разликата — бе седнал върху задните си крака на шосето, точно в неговото платно, изплашен и треперещ. Едното му око зееше като черна дупка, въпреки че блестеше от отразената светлина на фаровете, и ядосаният полицай трябваше да слезе от колата и буквално да изрита встрани втрещеното животно.

Когато най-после полицаят поднови своето преследване и премина завоя, червените светлини от габаритите на реното вече не се виждаха.

Сякаш колата, заедно с шофьора, бе погълната от обляната в лунна светлина местност.

Сънят на Ейми беше прекъснат от позвъняване на входната врата, а след това долитащите до стаята й гласове я събудиха напълно. Единият от тях със сигурност беше на баща й и звучеше ядосано. Тя отметна завивките, премигвайки сънено, отиде до вратата на спалнята и лекичко я открехна, така че да чува какво става долу.

Баща й явно се оплакваше, че го безпокоят в този час. Стори й се, че разпознава гласовете и на другите двама. Ейми отиде до майка си, която стоеше по нощница на междинната площадка на стълбището и надничаше през перилата към тримата мъже, скупчени в антрето на долния етаж. Единият бе Пол Себая, а другите двама — полицейски инспектор Робилиард и Оуврой. Ейми се запита какво правеше Оуврой на острова. Тя застана до майка си и се заслуша.

— Това е нелепо, Робилиард — казваше Пол Себая. — От къде на къде, дявол да го вземе, ние трябва да знаем къде се намира той! Искрено ви уверявам, че бих бил щастлив очите ми никога вече да не го видят.

— Трябва да разберем дали мис Себая не е говорила с него по телефона — отговори му Оуврой.

— Предполагам, че се е обаждал на дъщеря ми няколко пъти през последните дни, но съм убеден, че Ейми няма представа точно къде е той тази нощ.

Ейми и майка й се спогледаха.

— Иди облечи халата си и слез долу — тихо прошепна Вивиан на дъщеря си, а самата тя започна да слиза. — Инспекторе — заговори тя още от стълбата, — Ейми наистина разговаря с Джонатан по-рано тази вечер.

Пол Себая погледна към съпругата си с явна изненада и раздразнение.

— Така ли? — каза Оуврой и изчака тя да слезе в антрето. — Ще бъде ли възможно в такъв случай да разговарям с мис Себая? Случаят е спешен.

— Вижте какво — намеси се Пол Себая, — дъщеря ми спи и не трябва да бъде безпокоена. Все още не се е възстановила след катастрофата.

— Няма нищо — чу се гласът на Ейми.

Себая се обърна и видя дъщеря си, която се спускаше по стълбището. Ейми едва го погледна — всъщност тя почти не му говореше, откакто бе научила, че е ударил Чайлдс в болницата.

Оуврой загрижено се втренчи в превързаното око на момичето, а след това в обездвижващата превръзка на ръката. Ходеше някак сковано и малко накуцваше. Белези от заздравяващи рани по лицето и по ръцете загрозяваха гладката, придобила златист загар кожа, която той помнеше така добре от предишните им срещи. Искрено се надяваше, че нито един от белезите няма да се запази за дълго.

— Извинете ни, че ви тревожим по това време, мис Себая — извини се Робилиард с вид, който недвусмислено издаваше неговото неудобство, засилвано от все още отворената зад гърба му врата на антрето, — но както вече обяснихме на мистър Себая, касае се за изключително важен проблем.

— Не се тревожете за това, инспекторе — отвърна му Ейми. — Ако е свързано с Джон, самата аз съм повече от готова да помогна. Нещо лошо ли се е случило?