Джеймс Хърбърт - Луната

— Да, зная, мама току-що ми го каза. Успя ли вече да си намериш нови приятелки?

— Ами-и… една, всъщност две, но още не съм сигурна за Луси. Но ми липсва моето истинско училище, татко!

— Още мъничко, Габи, само до началото на лятната ваканция.

— Значи тогава отново ще се върнем в нашата къща?

— Не ти ли харесва да бъдеш при баба?

— О, да, но у дома е по-хубаво. Баба ме глези, тя все още ме смята за малко момиченце.

— Не разбира ли, че вече си станала голяма?

— Не, но не е виновна, прави го само от добри чувства.

Той се разсмя.

— Възползвай се от добрите й намерения, котенце, иначе ти отдавна си пораснала.

— Всички гоми казват същото. — „Гоми“ бе тяхната специална дума за големи хора. — Скоро ли ще дойдеш да ме видиш, татенце? Нарисувала съм няколко картини за теб. Баба ми е много ядосана заради стените, но не ми удари шамар. Тя никога не ме удря. Ще дойдеш ли да ме видиш, татко?

Чайлдс се поколеба.

— Не зная, Габи. Искам да дойда, но…

— Да не би да имаш прекалено много работа в твоите училища? Казах на приятелките си, че си учител, но Луси не ми повярва. Учителите не преподавали видеоигри. Опитах се да й обясня, татко, но знаеш колко невъзприемчиви са понякога децата. През ваканцията мога ли да дойда при теб?

Всичко бе така несигурно в мислите му, но въпреки това той й отговори с „Да“.

— Но този път не искам да пътувам по море, татко — каза тя след първите мигове на удоволствие от предстоящото изживяване.

— Няма, ще дойдеш със самолет, както обикновено.

— Исках да кажа, че не искам да се разхождам с лодка като миналия път!

— Когато обиколихме острова с малка моторна лодка и влязохме във всички онези красиви пясъчни плажове? Мислех, че ти харесваше.

— Вече не обичам водата.

Нямаше какво да каже повече.

— Но защо, Габи?

Мълчание в слушалката.

— Може ли и мама да дойде?

— Да, разбира се, ако има желание. Вероятно ще разреши да останеш за един месец при мен?

„Зарежи тези уклончиви отговори, тази мрачна несигурност — каза си той. — Остави се тези обещания да те изведат до другия бряг. Мисли за тях като противодействие срещу онова, което предстои да се случи.“

— Наистина ли? Наистина ли го мислеше? Че мога да остана при теб за по-дълго от две седмици?

— Майка ти трябва да реши.

— Ще я помолиш ли още сега?

— Не, Габи, не веднага. Има нещо, което се нуждае… ами нуждае се да бъде изяснено. Тогава вече ще зная всичко със сигурност.

— Няма да забравиш, че обеща?

— Няма да забравя.

— Добре, татко. Мис Падълс е тук и иска да ти каже „Здравей“.

— Кажи й „мяу“ от мен.

— Тя също ти казва „мяу“. Не истински, но съм сигурна, че си го мисли. Баба купи плетен панер за нея, но тя предпочита да спи върху хладилника.

— Баба ли?

— Глупчо. Искаш ли пак да говориш с мама? След това ще ми прочете една приказка преди сън.

Не, той искаше да я попита за водата. Малките деца често развиваха внезапни и необясними страхове, които продължаваха известно време и след това изчезваха бързо, но Чайлдс се бе разтревожил от думите на Габи. Възможно бе да е гледала неподходящ за възрастта й филм по телевизията или пък някое от другите деца й бе разказало история за удавници. Нямаше значение — от известно време и самият той не беше луд по водата.

— Моля те, извикай мама на телефона. А аз съвсем скоро ще ти се обадя.

— Да. Обичам те, татко!

За част от секундата, за един ужасяващ миг Чайлдс помисли, че никога повече няма да чуе дъщеря си да изрича това. Усещането отмина като прохладен бриз, просвирил в листата на дърветата.

— И аз те обичам, Габи!

Тя му предаде шест кратки звучни целувки, а той й върна една голяма.

Преди да остави слушалката, тя вметна:

— О, татко, и кажи на Анабел, че ми липсва. Разкажи й за моето ново училище.

Чу изтракването от поставянето на слушалката върху масичката и заглъхващия глас на Габи, която отиваше да потърси майка си.

Дали беше чул неправилно? Вероятно Габи искаше да каже „Ейми“. Кажи на Ейми, че ми липсва… Малката й приятелка беше мъртва, Габи вече знаеше това, Фран й бе обяснила, че Анабел няма да се върне.

— Пак съм аз, Джон — прозвуча, както винаги, припряно гласът на Фран.

Чайлдс потръпна, искаше да проясни мислите си.

— Фран, Габи нормално ли се държа през последните няколко дни?

— Едва ли. Преместването я е разстроило повече, отколкото е склонна да покаже. Смяната на училищата винаги е съпроводено с леки травми. — Гласът й се промени. — Изпитах особено усещане, когато започна да ме разпитваш за Габи днес.