Джеймс Хърбърт - Луната

След като си проправяше път пипнешком, почти ослепял, но придвижвайки се, без да отделя гръб от стената, той най-после достигна до каменната площадка в горната част на стълбището. Чайлдс падна на ръце и колене. Сенди и Рейчъл се свлякоха до него и зачакаха да премине кашлицата му, докато самите те също кашляха задавено в шепите си.

Когато се съвзе достатъчно, за да се изправи до металните перила на стълбището, Чайлдс подаде глава над тях. Стълбището служеше като комин — пушекът се издигаше нагоре и завиваше по коридора, по който току-що бяха дошли. През горещите облаци успя да зърне, че огънят идваше едновременно от няколко коридора под тях.

Все още имаше шанс да се измъкнат — ако по пътя не се задушат от собствената си кашлица.

Придърпа двете момичета към себе си и застана на колене, така че лицето му беше на едно ниво с техните.

— Скоро ще бъдем отвън! — започна той с пресипнал и напрегнат глас. — Ще се спуснем по стълбата и след няколко минути ще бъдем отвън. Стъпалата са каменни и аз вече ви казах, че те не могат да се запалят, но ще трябва да се пазим, когато минаваме край коридорите. — Бръкна в джобовете си. — Рейчъл, ти сложи тази кърпа върху устата и носа си. — Тя послушно пое кърпата и изпълни желанието му. — Сенди, страхувам се, че ще трябва да развалим твоята нощница. — Той хвана долния й край, откъсна дълго парче плат и след това го уви около врата й, така че устата и носът й останаха скрити. Изправи се на крака, но продължаваше да стои леко прегърбен. — Добре, хайде да тръгваме.

Чайлдс ги улови за ръка и ги поведе по първия отрязък от стълбището, като се придържаше към стената и възможно по-далеч от талазите дим. Колкото по-надолу слизаха, толкова по-силна ставаше горещината.

Сенди и Рейчъл се дърпаха назад и Чайлдс трябваше да ги води за ръце, за да ги накара да продължат. Когато стигнаха на завоя между първите и вторите етажи, той ги закри с тялото си, предпазвайки ги от огъня. Коленете на Рейчъл трепереха, когато се отпусна на междинната площадка. Той разбра по осветеното й от пожара лице, че няма да може да слезе сама до изхода. Чайлдс свали якето си и го наметна на главата й, а след това я взе на ръце. Тя се отпусна тежко, вече в полусъзнание. Може би така беше по-добре — сега щеше да му бъде по-лесно да я носи. Хвана отново Сенди за ръка и продължи да слиза, като я прикриваше с тялото си, доколкото това беше възможно.

— Вече сме съвсем близо! — на висок глас я окуражи той.

В отговор ръката й се обви около лакътя му. За миг пред него изплува лицето на Габи с очила и той едва не изкрещя името й. Сега неговите колене омекнаха. Бавно, без да отделя гръб от стената, се свлече надолу и седна върху стъпалата, с Рейчъл в обятията си, която бе напълно покрита с якето и почти нямаща представа какво се случва в момента. Сенди го затегли за рамото, накара го да се изправи отново, повтаряйки, че няма нито секунда за почивка.

Той се вгледа в извърнатото към него опушено от дима личице, по което танцуваха отблясъци от пожара.

— Вече сме съвсем близо — повтори му тя неговите думи.

„Съвсем близо“ — непрекъснато си повтаряше той, скоро щяха да преминат и последните стъпала. Но силите му бързо го напускаха, погълнати от непрестанна суха, дразнеща кашлица, с всяка глътка въздух поемаше все по-голямо количество от задушаващите изпарения. Едва успяваше да види къде трябваше да постави крак. Зрението му бе замъглено от неспирно стичащите се парещи сълзи, които така бяха раздразнили очите му, че за него бе болезнено дори да ги затвори…

… И Сенди го дърпаше надолу. Босите й крака се огънаха, така че изтощеното й малко телце започна да се навежда все по-ниско. Накрая той я влачеше надолу по каменните стъпала, стиснал здраво ръката й.

… Мозъкът му се бунтуваше, изпълнен с видения за лунни камъни, за Габи, за разкъсани и обезобразени тела, за пронизващи злоради очи, за Ейми — разранена и обляна в кърви, гърчеща се върху тревата, и за бялото сияние на лунния рог, което проникваше през облаците от пушек, от чийто долен връх капеше кръв…

… И той губеше съзнание, бавно потъваше в мрак с всяка следваща крачка надолу по стълбището, изпусна ръката на Сенди, а неговата докосна нагрятото каменно стъпало, опирайки се на него, бавно се отпусна надолу, за да даде на превитото си тяло кратка почивка, предавайки се на задушаващата горещина, дори когато знаеше, че оставаше още съвсем малко разстояние, само още едно крило стъпала, само още едно…