Джеймс Хърбърт - Луната

Изглежда, че няколко от момичетата бяха в безсъзнание, докато другите се бяха скупчили и се притискаха едно към друго, скрили лица в дланите си от увеличаващата се горещина. Долу имаше шест или седем момичета — така плътно се бяха притиснали, че бе невъзможно да бъдат преброени. С тях и икономката, обърната с гръб към огъня и разтворила широко ръце встрани, сякаш по този начин искаше да опази своите повереници от бушуващата стихия.

Чайлдс заобиколи до свивката на перилата, спусна се малко по-надолу, но горещината го накара да отстъпи назад. Ослепителна, непроницаема огнена стена разделяше Чайлдс от долната площадка на широкото стълбище. Може би щеше да успее да скочи през пламъците при момичетата, но каква полза щеше да има от това? Побърза да се върне до перилата.

— Икономке! — извика той. — Мисис Бейтс, погледнете нагоре!

Видя как икономката повдига глава и пак извика.

Лицето й се извърна към него, видя го. На Чайлдс му се стори, че в погледа й проблесна неочаквана надежда, но трептящата мараня разми всичко пред очите му.

Икономката се отдели от момичетата и направи няколко крачки към ръба на площадката.

— Това… това вие ли сте, мистър Чайлдс? О, благодаря ти, Господи! Моля ви, помогнете ни, мистър Чайлдс, моля ви, изведете ни оттук!

Сега няколко от облечените в нощници момичета гледаха втренчено към него, макар че продължаваха да стоят уплашено в ъгъла.

„Да им помогна, но как? Как?“ Той не можеше да отиде при тях, а те не можеха да стигнат до него.

Икономката се беше превила напред, кашляше и плюеше, а въздухът, който дишаха, беше изгарящ. Тя отстъпи назад, полюлявайки се, по-далеч от огнената стихия. Едно внезапно изригване от жълто-бяла светлина накара Чайлдс да отскочи назад. Червени езици се издигаха със свистене към тавана, запалвайки дървените греди по него.

Пламъците се отдръпнаха също така внезапно, както се бяха появили, слизайки до дъното на стълбищната шахта, където се присъединиха към огненото пиршество. Дървените греди обаче вече горяха с оглушително прашене. Оставаше съвсем малко време.

Може би една стълба, спусната към долната площадка, щеше да помогне. Но нямаше време да слиза до долу и да търси. Тогава въже! Можеха да опасват единия му край под мишниците си и той щеше да ги издърпва една по една. Колко от тях щеше да успее да спаси, преди да го напуснат силите? И къде, по дяволите, можеше да намери въже в спалните помещения?

— Помогнете ни! — отново се чу викът. Момичетата също викаха умоляващо към него.

— Стойте по-далеч от стъпалата! — изкрещя той, когато видя, че няколко от тях бяха пристъпили напред и сега стояха до икономката. Чайлдс разпозна Кели сред групата от деца — лицето й бе почерняло от дима и черни вадички се стичаха по опушеното й лице. Тя протегна умоляващо ръка към него — едно безпомощно, разплакано дете — и видението за овъглената й ръка внезапно изникна в съзнанието му и го накара да се вледени.

Той изстена, олюля се, кърпата — вече почти изсъхнала от горещината — се свлече по лицето му и падна върху раменете му. Гъст, задушаващ дим се заизвива около него, обгърна го, малки огнени езичета затанцуваха между процепите на дървения под. Пронизителните писъци го накараха да се опомни, а грохотът на сгромолясването на дървена греда — да погледне над парапета.

Една част от стълбището беше се срутила надолу, отваряйки дълбока огнена бездна пред площадката, на която се бе скупчила групичката. Момичетата и икономката отново бяха отстъпили в ъгъла, където се притискаха едни към други. Тези от външната страна замахаха ожесточено със свити юмруци срещу огъня, като че ли така можеха да отблъснат назад ужасяващата, поглъщаща всичко след себе си горещина. Повечето от ученичките се бяха отпуснали изтощено.

— Отивам да взема нещо, което да спусна към вас! — изкрещя той. — Веднага се връщам! — Не знаеше дори дали го бяха чули. И дали всичко нямаше да се окаже безсмислено. Дали наистина можеше да измъкне всички тях през пламъците на този ад? Чайлдс прогони тези въпроси от съзнанието си.

Докато забързано се отдалечаваше, почувства нажежения под през подметките на обувките си. Плътен, бързо придвижващ се пушек изпълни коридора. Усещаше нарастващото налягане като пара в котел — сякаш самият въздух беше станал запалим, готов всеки момент да избухне като огромно нажежено кълбо.

Той вдъхна рязко и веднага получи пристъп на остра кашлица. Имаше усещането, че горещината бе изсушила гърдите му.