Джеймс Хърбърт - Луната

Мис Пипрели лежеше на пода с глава, извита в гротескно странен ъгъл, неспособна да помръдне. Беше в съзнание и ужасно се страхуваше. Осъзнаваше всичко по странно безпристрастен начин — понеже не изпитваше болка, а само схващаше, че вратът й е счупен, костите й бяха натрошени от груби, силни ръце, които я бяха сграбчили в тъмнината, след като краката й се бяха подкосили. В този единствен ужасяващ миг директорката бе разбрала, че престъпникът се беше скрил зад вратите при шума от приближаването й. Мис Пипрели не бе видяла нападателя си. Беше запазила само представата за нещо огромно — безкрайна черна маса, която се тътреше към нея да я впримчи. Припомни си твърдите длани, когато главата й, притисната като в преса, рязко бе извита встрани — счупването на собствения й врат. Противното пагубно дихание… След това тромавото отдалечаване на хищното същество, тежките стъпки по голите дъски на пода. Завръщането му. Разливането на течност по дрехите й, плавната студенина, спускаща се от косите й, лютенето в очите й от разлетия бензин, лежейки тук с безпомощно отпуснати крака. Можеше да мига — единственото нещо, което все още можеше да прави, макар това да предизвикваше изгаряща болка.

Успя да забележи движещата се тромаво сянка в края на коридора и с ужас се опита да извика, но гласът й остана само в мислите й.

Мярна клечката кибрит, последва внезапно припламване на огън, преди целият коридор да избухне в бляскави пламъци.

Съществото й се усмихваше сред пламъците, хилеше се, присмиваше й се.

Огънят се придвижваше стремително по дължината на коридора и приближаваше наквасеното й с бензин неподвижно тяло…

Пожарът бе обхванал целия партерен етаж, разрастваше се пред очите на Чайлдс. Когато изтича към постройките, той забеляза как нетърпеливите пламъци с настървение се мъчеха да достигнат облицовката от най-старото сухо дърво във вътрешността на сградата. Прозорците един след друг ставаха оранжево-червени. В сърцето на пожара поради високата температура стъклата започваха да се пръскат на парчета.

Като се приближи достатъчно, видя, че пожарът бързо напредва към първия етаж. Смътно чу звъненето на алармената инсталация, задействана от сензорите за дим.

Той се подхлъзна на влажната трева и тичайки, задъхано прекоси поляната пред училището.

Скулптурата на основателя на „Ла Роше“ безучастно гледаше в заревото, а лицето му бе осветено от пламъците.

Чайлдс бързо се озова пред главния вход, макар да очакваше, че двойните врати са заключени. Натисна металната дръжка и за негова изненада, вратата се открехна. Гореща вълна с мирис на опърлено го изтласка встрани и той се сви зад другото крило на вратата, предпазвайки с ръце очите си. Очилата му се нагорещиха от изгарящото излъчване. Чайлдс бързо погледна навътре. Кожата на ръцете и лицето му изтръпна от паренето, дишането му се накъса. Залитайки, той отново се върна на предишното място, където дървото на вратата бе започнало да се пропуква и всеки момент щеше да се възпламени. Стълбата вече гореше. Нещо черно просъска до него, близо до входа, в пламъците. Той за миг се учуди чие бе това тяло. Чайлдс искаше да избяга, да се махне далеч оттук, но съзнаваше опасността, която грозеше хората на горния етаж — пансионерките и няколко члена от персонала, живеещи постоянно в „Ла Роше“. Вероятно алармената система вече ги бе събудила и те щяха да се объркат и паникьосат. Първата им мисъл щеше да е да избягат през леснодостъпната главна стълба, без да знаят, че долните стъпала са изгорели. Най-вероятно страхът и бързината ще надделеят над обучението при пожар, което бяха репетирали толкова често.

Преди да изтича към задната част на сградата, където се намираше аварийният изход, Чайлдс приближи до адската пещ. Натисна дръжката на вратата и извика от болка при допира с нагорещения метал. Насили се да задържи ръката си и да затвори вратата, надявайки се по този начин да предотврати достъпа на въздух и по-нататъшното разпространение на огъня нагоре по стълбата. Но вратата остана зейнала, понеже пламъците вече я бяха обхванали. Чайлдс я остави и забърза надолу по стъпалата. Заобиколи сградата, като минаваше покрай прозорците, от които се сипеха стъкла.

Нощният хлад го обля и превърна потта по лицето му в студени капчици. Засега блясъкът на огъня не се виждаше оттук. По поляната се появиха светли петна от запалените електрически лампи в спалните и коридорите.