Джеймс Хърбърт - Луната

Краката на мис Пипрели се подкосиха.

Искаше да извика, но вместо глас, от пресъхналото й гърло излязоха нечленоразделни стонове. И съвсем се стопиха, когато безформеното същество се приближи към нея.

Чайлдс докара наетата под наем кола до една изоставена спирка извън високите отворени врати на „Ла Роше“.

Очите му се разшириха от взиране към сградата на колежа по дългия път, осветен от фаровете на реното.

Постройките изглеждаха мрачни и неприветливи. Белотата на главната сграда бе станала мръсносива на фона на посивялото облачно небе. Зад прозорците не се виждаха пламъци. Пожар нямаше.

По време на краткото си отчаяно пътуване от къщи до колежа не бе чул воя на сирени, не бе забелязал други коли да бързат към „Ла Роше“. Пътищата бяха пусти. А можеха ли да бъдат други в този късен час, при условие че тук наистина нямаше никакъв пожар?

Той разтърси глава объркан. След това видя патрулната кола, спряна вътре до входа на вратата с изключени светлини и двигател.

Чайлдс внимателно вкара реното през вратата, сякаш полицейската кола беше някакъв заспал звяр, който той нямаше желание да безпокои. Спря до нея. Колата бе празна.

Не беше ли То наблизо?

Защо чувстваше тогава някаква неосъзната нужда да излезе от автомобила си и да погледне през прозореца на полицейската кола? Защо едновременно с това му се искаше да обърне наетото рено и да избяга от това отблъскващо място, осветено от едва проникващата пред пълзящите облаци лунна светлина?

„Защо наистина?“ — говореше му един тих подигравателен глас някъде извън неговото собствено съзнание.

Сребристите очертания на облаците прорязваха небето като замрели светкавици. Лекият бриз откъм морето размърда листата на дърветата. Лъчите на фаровете образуваха тунел към високите масивни сгради.

Без всякакво съмнение Чайлдс знаеше, че ще погледне вътре в патрулната кола, след това ще отиде до самото училище, сякаш действията му бяха предварително определени, постъпките му — предначертани. Волята му все още беше негова и той можеше да се отклони от курса, който избереше. Но той не би се оставил да бъде победен. Молеше се да не бъде.

Чайлдс слезе от реното, заобиколи предния край на автомобила и приближи другата кола. Надникна през прозореца.

Полицаят се бе свлякъл от седалката и краката му бяха заседнали навътре под кормилото.

В един истерично смешен миг Чайлдс помисли, че мъжът е заспал, но видът на черното петно, разпростряло се от гърлото му до светлата му риза като детско лигавниче, му каза друго. Независимо от това той се присегна и разтърси полицая, като внимаваше да не докосне лепкавата течност. Не последва реакция от бутането, както и предполагаше. Той натисна дръжката на вратата и леко я отвори, колкото да проникне светлина.

Брадата на униформения пълничък полицай беше отпусната на гърдите му така, че раната на врата не можеше да се види. Светлината образуваше отблясък върху започналата му да оплешивява глава. Очите му бяха полузатворени, сякаш съзерцаваха тъмночервеното петно върху ризата му. Ръцете му бяха спокойно отпуснати от двете страни, изглеждаше така, сякаш смъртта е дошла твърде бързо, преди да е могъл да реагира. Той сякаш почиваше, незаинтересуван от съдбата си.

Чайлдс затвори вратата, звукът й наподоби затваряне на ковчег. Той се облегна на покрива на колата и подпря главата си с ръце.

Нищо неподозиращата жертва, убита с извънредна жестокост, бе наблюдавала училището с отворен страничен прозорец, за да може да чуе всеки подозрителен шум.

Вероятно е бил съсредоточил вниманието си в постройките или в околните храсти. Един нож, мушнат безшумно през отворения прозорец, е разрязал гърлото му дълбоко — движение, отнемащо не повече от две-три секунди. Полицаят не бе успял дори да извика, не бе издал друг звук, освен задавено стенание.

То беше тук, в училището. Нещото, което той наричаше луна.

Самата мисъл за това предизвика остра болка в стомаха му, гърдите му се втвърдиха и Чайлдс едва можеше да си поеме дъх. Надигна чело от ръцете си и погледна дългия, осветен от лъчите на фаровете път, който водеше към мрачните сгради. Агонизиращ стон се надигна у него, но той не извика, не му позволи да излезе на воля. Звукът принадлежеше на някой, който се намираше зад вратите на високите сиви сгради. Някой зад тези стени беше в смъртна опасност.

И То се забавляваше с тази опасност. Изведнъж през прозореца на долния етаж на главната сграда на „Ла Роше“ Чайлдс видя бързо разпространяващ се оранжев огън. Пожарът вече не беше предусещане на съзнанието му, а жива реалност.