Джеймс Хърбърт - Луната

Като опипваше стената вляво, която му бе като водач, Чайлдс забърза напред и скоро стигна до аварийния изход. Намери вратата отворена. Стъклото на прозореца бе счупено на нивото на кръста, през него човек можеше да провре ръка и да освободи препречващото резе. Чайлдс не изгуби време да гадае кой бе счупил стъклото. Пресегна се и опипом потърси електрически ключ, който знаеше, че е наблизо.

Остър дим се бе промъкнал и в тази част на сградата.

Алармената инсталация, която се чуваше силно, поддържаше с пронизителните си звуци страха му. Той се добра до каменната стълба и побягвайки по нея, нервно се сети как само преди няколко дни я изкачваше по същия начин. Този път обаче бе заложен повече от един живот.

Колкото повече се изкачваше, толкова димът се сгъстяваше и се чуваше растящото бучене на пожара. Долавяха се гласове и шум от бягащи крака, който ставаше все по-силен. Слава богу, че стъпките отекваха надолу!

Той спря на първия етаж, подпря се с две ръце на парапета и го прескочи, като огледа коридора. Далечният му край бе обхванат от пода до тавана от огнените езици. Изгарящата топлина го връхлетя.

Безразсъдно бе да спре дори за секунда. Гласовете бяха наблизо и Чайлдс продължи да се изкачва. Очите му започнаха да сълзят от дима, а въздухът беше палещ и сух, макар че центърът на пожара бе далеч. Появиха се първите препъващи се фигури и той бързо се приближи към тях.

Едно десет-единадесетгодишно момиче по нощница се вкопчи в ръката му. Лицето му бе мокро от сълзи.

— Вие сте в безопасност — каза й той, като оглеждаше останалите момичета, струпали се зад нея. — Скоро ще излезете оттук.

— Мистър Чайлдс, мистър Чайлдс, вие ли сте? — долетя един задавен глас някъде от средата на групичката.

Една фигура, по-висока от повечето момичета, си проби път напред. Подобно на ученичките, тя също беше по нощница, която бе загърнала плътно около тялото си, сякаш за да го предпази от нарастващата горещина. За част от мига той си помисли, че това може би е директорката на „Ла Роше“, но бързо разпозна Хариет Валоа, преподавателка по история и една от възпитателките в пансиона.

— Всички момичета ли са извън спалните си? — попита я той, като крещеше високо, за да надмогне звъна на алармената система и виковете на уплашените момичета. Някои вече кашляха в свити пред устата си длани, тъй като вътре ставаше все по-задимено.

— Мейтрън и мис Тод проверяват спалните — отвърна учителката, потреперващите й устни подсказваха, че едва сдържаше напиращите си сълзи. — Те ме изпратиха с тази група.

Той стисна рамото й по-скоро, за да й вдъхне кураж, отколкото за да я утеши.

— Мис Пипрели с тях ли е?

— Не. Минах покрай нейните стаи и почуках на вратата, но никой не отговори. Предположих, че веднага се е качила към спалните на горните етажи, но… но там я нямаше.

„Горящата купчина във фоайето“ — ужасен си помисли Чайлдс.

Но беше също така вероятно да бе видял тялото на подпалвача, паднал в приготвения от неговите ръце капан. Не можеше да бъде сигурен, че онова беше Естел Пипрели — една обгърната в пламъци купчина овъглено месо. Но все пак нещо го караше да мисли, че онова бе именно тя, необяснимо как, но не изпитваше съмнения в правилността на предположението си.

Хариет Валоа се обърна отново към горящото стълбище с разширени от уплаха очи.

— Изведете момичетата! — извика той, стискайки рамото й. Неочакваната болка я накара пак да обърне глава към него. — Изведете ги навън! — повтори той, избута я леко напред и й подаде ръката на момичето, което продължаваше да се държи за него. — Не им позволявайте да се отделят и за нищо на света не спирайте. — И навеждайки се към ухото й, добави: — Не разполагате с много време.

Страхът й стана още по-очевиден.

— Няма ли да ми помогнете? — умоляващо попита тя.

Много би искал да помогне, като изведеше нея и момичетата от това място, над което бе надвиснала смъртта. Където едно тяло лежеше сгърчено в главното фоайе, където един господ знаеше какво същество бродеше по коридорите и където огнените пламъци алчно поглъщаха вътрешността на сградата.

— Всички ще се спасите — убеждаваше я той, — остава да изминете още малко! Трябва да се опитам да помогна на онези, които са останали на горните етажи.

Той я тласна внимателно, но настойчиво надолу към стълбата и започна да издърпва момичетата, окуражавайки ги да я последват. Скоро те разбраха какво трябва да направят и той им извика да побързат и да не губят време, потупвайки окуражително всяка от тях, докато преминаваха край него. Прецени, че най-малко тридесет бяха преминали и други продължаваха да притичват надолу. Чайлдс не знаеше колко от тристата ученички в „Ла Роше“ живееха на пансион, но предположи, че бяха около шестдесет. Освен Естел Пипрели, само две преподавателки и една икономка се грижеха за сигурността на момичетата през нощта. Ускори крачка, въпреки че изкачването му костваше все по-големи усилия, а дишането ставаше все по-трудно. Колкото по-нагоре се качваше, все по-гъст ставаше димът. Изпълнените с летящи сажди облаци приличаха на промъкващи се чудовища, пълзяха и проникваха до всяко ъгълче, предупреждавайки за появата на своя господар — огъня. Все по-силно бе ехото от приближаващите пламъци, долитащи някъде от по-долните етажи на постройката, където дървени греди се срутваха с трясък, отекващ като пушечни изстрели. А над всичко това се чуваше пронизителният звън на алармената система, който само засилваше общата паника.