Джеймс Хърбърт - Луната

Стъпките на Естел Пипрели отекваха необичайно силно в празнотата на коридорите. Още като излезе, усети насреща, си един необичаен мирис, който никак не приличаше на познатите училищни миризми на покрито с лак остаряло дърво, на едва доловим дъх на млади тела.

Тя се спря и се облегна на парапета. Вслуша се в тишината, стори й се по-скоро зловеща, отколкото спокойна.

Миризмата, все още неясна, й напомняше една пристройка в двора на колежа, където се съхраняваше градинската техника. Малка порутена тухлена сграда, пълна със сечива и електрически сенокосачки, които винаги миришеха силно на земя, машинно масло и бензин.

Сега, когато вече знаеше откъде идва миризмата, безпокойството й многократно нарасна, понеже беше предизвестие, че вероятно нейният интуитивен страх не е неоправдан. Изпитваше силно желание да се върне назад по същия път, да се изкачи по стълбите до последния етаж, където спяха поверените й момичета, да ги събуди и отведе от това опасно място. Но някакъв друг, неосъзнат импулс я възпираше да го направи. Някаква неустоима сила я влечеше надолу.

Любопитството се бореше с разума й. Изпитваше нужда да докаже подозренията си, за да не бъде обвинена в прибързаност. Но един тих глас, почти шепот, скрит някъде дълбоко в съзнанието й, подсказваше друго. Този глас й напомняше за болезнената принуда, която винаги я обхващаше, когато трябваше да се срещне лице в лице с някой умиращ.

Тя продължи нататък.

На последното стъпало й се стори, че сякаш коридорите се разшириха.

Мис Пипрели забави крачка за малко, душейки въздуха. Вече можеше да усети съвсем ясно силната миризма.

Дъските на пода бяха навлажнени с някаква мазна течност. Зад стълбата проникваше светлина, така че по-далечните коридори изглеждаха като мрачни тунели.

Големите двойни врати на училищната сграда бяха на около девет метра от стълбището. На стената до тях имаше десетина електрически ключа. Девет метра не бяха много далеч. Защо разстоянието й изглеждаше толкова огромно? И защо сгъстилата се тъмнина ставаше по-заплашителна?

Започна да се самоиронизира, че се е превърнала в оглупяла стара мома, която проверява всяка вечер дали няма някой под леглото, но знаеше, че сега не е така. Тъмнината беше заплашителна, а разстоянието оттук до вратата беше огромно.

Но тя нямаше друг избор, освен да го пресече. Връщането нагоре по стълбите би означавало, че разлетият бензин ще бъде възпламенен.

Ако запалеше лампите, вероятно щеше да изплаши натрапника, а може би и да го прогони. Най-малкото светлината щеше да привлече вниманието на дежурния полицай.

Първата й решителна стъпка отекна по пода, последва друга… Мис Пипрели започна дългото преминаване през коридора:

По средата се спря отново. Дали не чу нещо или пък дали не го почувства?

Имаше ли някой в коридора вляво от нея? Дали сред другите сенки не й се мярна една особена сянка? Мис Пипрели продължи нататък, усещайки как разлятата по дъсчения под леснозапалима течност се всмуква по краката й. Ускори крачките си, когато приближи вратата.

Имаше някой, скрит в непрогледния мрак, някой, който не желаеше доброто и на нея, и на училището й. Усещането, което предизвикваше, беше непреодолимо, то пристягаше гърдите й така, че тя едва дишаше.

Сърцето й биеше лудо от страх, беше протегнала ръце напред много преди да достигне електрическия ключ. Присъствието на някого се усещаше. Той беше близо и все повече се приближаваше, все още невидим, но несъмнено се мъчеше да я достигне, да я докосне, да я почувства.

Тя трябваше да се измъкне!

Щеше да намери полицая, да го извика при себе си, да му разкаже за непознатия вътре в сградата. Той щеше да знае какво да направи, за да предотврати запалването на бензина. Той щеше да я спаси!

След малко тя беше вече до вратите, блъскайки се в тях, дърпайки дръжката, ключалката, издавайки някакви звуци на облекчение, че е успяла да се добере дотук и че скоро ще бъде освободена от надвисналата над нея опасност.

Знаеше, че То беше наблизо, но не се обръщаше да го види, защото беше сигурна, че леките тръпки, пробягващи по врата й, се дължат на неговото студено дихание.

Неясно осъзна, че вратата бе вече отключена. Натисна дръжката и леко извика в пристъп на облекчение. Отвори я навътре и усети освежителната струя на хладен въздух.

Един черен силует на фона на нощта стоеше пред нея на стъпалата на терасата отвън, неподвижен и застинал.