Джеймс Хърбърт - Луната

На Чайлдс му се прииска да удари финансиста, да излее отчаянието си срещу някого, който и да е — Себая би бил най-подходящият. Но нямаше сили да го направи. Вместо това, той се обърна, за да си тръгне.

Себая го сграбчи здраво за ръката и го дръпна обратно.

— Чу ли какво ти казах, Чайлдс? Вече нямаш работа на този остров и съветът ми е да се махнеш, докато все още можеш.

Чайлдс уморено изтегли ръката си.

— Върви по дяволите! — отговори той.

Юмрукът на Себая се стовари върху вече наранената му буза и неподготвен за удара, Чайлдс залитна назад, падайки на едно коляно.

Смесица от звуци нахлу в главата му — стъпки, високи гласове, а самото изправяне на крака му се стори необикновено бавна и сложна процедура.

Усети, че нечия ръка се провря под рамото му и му помогна да се надигне. Веднъж успял да се изправи, той се почувства нестабилен, но непознатият продължаваше да го подкрепя. Разбра, че това е Оуврой и че инспектор Робилиард задържаше Себая да не го удари пак.

— Не бих искал да съм чел хороскопа ти за днес — прошепна му тихо Оуврой.

Чайлдс успя да се задържи прав, макар че трябваше да устои на желанието си да седне на близкото канапе. Чувстваше краката си отмалели, като останали без кръв.

Вивиан Себая стоеше пребледняла зад съпруга си, а в очите й се четеше извинение.

Себая се мъчеше да запази самообладание. Целият му гняв се бе изчерпал с онзи единствен удар. В поведението му сякаш прозираше срам.

— Хайде, Джон! — каза Оуврой, обръщайки се за първи път към Чайлдс с малкото му име. — Да се махаме оттук. Имаш вид на човек, който се нуждае от добро по-силно питие и аз ще те почерпя.

— Мистър Чайлдс все още не е прегледан — бързо каза лекарят.

— Според мен изглежда добре — отговори Оуврой, като леко дръпна Чайлдс за лакътя. — Вероятно малко е преуморен, но ще се оправи. Ако се наложи, винаги мога да го доведа обратно.

— Както желаете.

След това Полейн поговори със Себая, като се опита да разсее нагнетилото се във въздуха напрежение.

— Може би ще ти се отрази добре да видиш Ейми, стига да пазим тишина и тя да не бъде безпокоена.

По лицето на финансиста все още се забелязваше червенина от преминалия гняв. Накрая откъсна поглед от Чайлдс, кимна и Робилиард го пусна.

— Да вървим — каза Оуврой на Чайлдс, който се поколеба и отвори уста да каже нещо на майката на Ейми, но не намери подходящи думи. Отдалечи се, а детективът вървеше от едната му страна.

В асансьора Оуврой натисна копчето за партера и каза:

— Офицерът, който наглежда момичето, ни съобщи, че си се връщал в болницата. Сигурно харесваш това място.

Чайлдс се облегна на облицованата стена със затворени очи.

— Чухме, че си излетял от пътя.

— Точно така. — Това бе всичко, което Чайлдс каза.

Асансьорът бавно спря, вратата се отвори и влезе санитар, който буташе пациентка в инвалидна количка. Жената с посивяла коса, която навъсено разглеждаше деформираните от артрит пръсти на ръцете си, отпуснати в скута й, беше толкова потопена в собствената си немощ, че едва ги забеляза.

Никой не проговори, докато вратите не се отвориха на партера. Санитарят бързо изтика навън инвалидната количка и откара мрачната си пациентка, като си подсвиркваше.

— Наел съм кола за почивните дни, така че предлагам да отидем на някое спокойно място, където да поговорим — каза Оуврой, докато придържаше вратата. — Дори колата ти да беше в изправност, не мисля, че си в състояние да караш. Ето че стигнахме партера.

Чайлдс се сепна:

— Какво?

— Стигнахме.

— Извинявай.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Просто съм уморен.

— В какво състояние остави колата?

— Повредена е.

— Много ли?

— Ще я поправят.

— Казах ти, че е по-добре да вземем моята.

— Можеш ли да ме закараш вкъщи?

— Разбира се. Трябва да поговорим.

— Ще поговорим.

Те напуснаха болницата и се качиха във взетата под наем от Оуврой кола на служебния паркинг. Чайлдс с облекчение потъна в меката тапицерия на задната седалка. Преди да потеглят, детективът каза:

— Знаеш ли, че утре вечерта трябва да замина?

Чайлдс кимна със затворени очи.

— Така че ако искаш да ми кажеш още нещо…

— То ме накара да блъсна колата.

— Как те накара?

— Видях го как ме гледа, Оуврой. Беше на задната седалка. Но в действителност не беше там.

— Успокой се. Мислиш, че си видял някого на задната седалка и че той е причина за катастрофата?

— То беше там. Опита се да ме удуши.