Джеймс Хърбърт - Луната

Лек страх премина по лицето на Чайлдс.

— Всичко стана толкова бързо — бавно каза Чайлдс, избягвайки погледа на лекаря. — За момент трябва да съм отклонил вниманието си, преди да се блъснем след завоя.

Какво би могъл да каже, за да му повярва Полейн? Че беше видял в огледалото втренчени очи, които го наблюдаваха с дяволски искри в тях? Или пък, че бе видял на задната седалка на колата някой, който всъщност изобщо не беше там?

— От какво?

Чайлдс погледна въпросително лекаря.

— Какво отклони вниманието ви? — настоя доктор Полейн.

— Не си спомням… Може би сте прав — нервите ми не са в ред.

— Сега — да. Преди наистина бяхте разстроен, но не чак толкова. Простете за любопитството, мистър Чайлдс, но аз познавам семейство Себая от много години, а Ейми — от малко момиченце, така че за мен това не е само професионален интерес. Имахте спречкване с нея ли?

Чайлдс не можа да отговори веднага.

Д-р Полейн продължи:

— Разбирате, че може да се наложи да обяснявате на полицията за другите белези, които започват да се забелязват около гърлото ви. Отпечатъци, които, изглежда, са причинени от ръка — точките на натиск са добре очертани.

Дива паника обхвана Чайлдс.

Можеше ли да съществува такава сила? Беше ли възможно? Той беше почувствал ръката, притискащите пръсти, но освен Ейми, в колата нямаше никой друг. Той потисна обзелата го паника. Нищо не би могло физически да остави следи върху някого чрез мисъл. Освен ако жертвата не е безпомощен съучастник или не става дума за самонараняване.

Нямаше време за повече размишления, защото вратите на асансьора в дъното на коридора се отвориха и оттам излязоха Пол Себая и жена му. Чайлдс бе позвънил на семейство Себая по телефона скоро след пристигането в болницата.

Загрижеността на Пол Себая веднага се превърна в гняв, когато видя Чайлдс и доктора да стават от канапето.

— Къде е дъщеря ми? — попита финансистът Полейн, без да обръща никакво внимание на Чайлдс.

— Почива си — отговори лекарят и набързо ги информира за състоянието на Ейми.

— Искаме да я видим — студено настоя Себая.

— Не мисля, че това е най-благоразумното в момента, Пол — отговори лекарят. — Тя ще спи, а ти може прекалено да се отчаеш, като я видиш. При такъв вид нараняване обикновено раните изглеждат по-ужасни, отколкото са в действителност. Току-що посъветвах мистър Чайлдс, че ще е по-добре да не бъде безпокоена.

Искрена омраза проблесна по лицето на Себая, когато се обърна към по-младия мъж. Вивиан бързо подхвана Чайлдс под ръка.

— Добре ли си, Джонатан? Не ни каза много за себе си по телефона.

— Аз съм добре. Тревожа се за Ейми.

— Това никога не би се случило, ако тя не беше толкова влюбена в теб — просъска Себая. — Предупредих я, че ти носиш само неприятности.

Жена му отново го прекъсна:

— Не сега, Пол. Мисля, че на Джонатан му се насъбраха твърде много изпитания през днешния ден. Д-р Полейн ни увери, че Ейми ще се възстанови и няма да останат трайни увреждания.

— Могат да й останат белези за цял живот. Това не е ли достатъчно трайно, Вивиан?

— Белезите ще са почти незабележими — намеси се Полейн. — Нищо, което да не може да се оправи лесно чрез малка пластична операция.

Чайлдс докосна врата си с несръчно движение, понеже гръбнакът му бе схванат.

— Мистър Себая, искам да се извиня.

— Вие се извинявате?! И мислите, че това е достатъчно?

— Това е катастрофа, която би могла да…

„Да се случи на всеки.“ Това бе изречението, което Чайлдс не можа да довърши.

— Просто стойте далеч от дъщеря ми! Оставете я, преди да сте успели да й причините нещо по-лошо.

— Пол — предупредително се обади Вивиан и дръпна съпруга си за ръкава, когато той пристъпи към Чайлдс.

— Моля те, Пол — каза доктор Полейн, — имай предвид, че на етажа има пациенти, които се нуждаят от почивка.

— Този човек не е такъв, за какъвто се представя. — Себая гневно посочи Чайлдс. — Почувствах го още в самото начало. Човек трябва само да се замисли какво стана в училището този следобед, за да го разбере.

— Как можеш да говориш така? — запротестира жена му. — Та той спаси живота на малкото момиче.

— Така ли? Нима никой не разбира какво става? А може би се е опитал да я убие?

Последната забележка вече дойде твърде много за Чайлдс.

— Себая, както винаги, си оставаш глупак — тихо каза Чайлдс.

— Така ли мислиш? Ти си под подозрение, Чайлдс, и то не само от моя страна, но и от страна на полицията. Не мисля, че ще се върнеш в „Ла Роше“ или в което и да е друго училище на острова, където ще можеш да нараняваш беззащитни деца.