Джеймс Хърбърт - Луната

— Не — извика Чайлдс. — Недей!

Побягна, прескачаше по три стъпала наведнъж, като се държеше за перилата. Напрежението бе сковало бледото му лице.

На втория етаж шумът отгоре престана. Той продължи да се изкачва. Последва звук от удар.

Докато бягаше, дочу задушено хриптене.

Близо до третия етаж видя клатушкаща се тромава сянка, която сякаш се разтваряше във въздуха. Помисли, че чува стъпки, но вниманието му беше приковано върху малката момичешка фигура, която се провесваше над празното пространство между стълбите.

Очите й изпъкваха страшно, като се опита да скъса цветната примка около врата си. Краката на момичето безпомощно ритаха във въздуха.

— Жанет! — извика Чайлдс.

Той беше почти на края на стълбището, когато се спъна, плъзна се по коридора и продължи да се търкаля, без да обръща внимание на мъчителната болка от обеленото си коляно. Дори не се опита да се изправи, а пропълзя на четири крака до парапета и сграбчи тресящото се тяло отдолу. Стисна ръцете й, събра ги здраво и повдигна целия труп.

За миг Чайлдс долови движение зад себе си, но продължаваше да държи висящото момиче. Опита се да продължи да я вдига, но в тази поза самият той не можеше да се изправи.

В един момент почувства, че тя започва да му се изплъзва.

— Не се движи, Жанет! Опитай се да седиш мирно… Моля те… Не се съпротивлявай!

Но тя не можеше да издържи. Дишането й премина в хриптене. Пръстите й бяха забити в собствената й шия, разкървяваха я.

Чайлдс усети, че момичето му се изплъзва.

По стълбата проехтяха стъпки. Оуврой гледаше към тях, като тичаше бясно по стъпалата с цялата сила, която имаше.

Чайлдс придържаше Жанет, краката му бяха проснати, тялото му беше прилепнало към пода и лицето му се притискаше в металния парапет. Напрягаше се, но постепенно губеше сили. Някакъв предмет, който лежеше в края на площадката, привлече погледа му.

Беше нещо малко. Нещо кръгло.

Лунен камък.

Уличното движение в главния пристанищен град бе натоварено и Чайлдс се стараеше да кара много внимателно. Нервите му обаче все още бяха разстроени, а пръстите му — нестабилни. Зад него Ейми стоеше замислена, очевидно разстроена от случилото се и все пак странно резервирана.

Той спря колата на светофара на едно кръстовище до пристанището.

В приятната топла привечер се виждаха разхождащи се туристи, екипажите на корабите си почиваха по палубите, черпейки се с вино и обсъждайки липсата на попътен вятър.

Екскурзианти, които се връщаха от другите острови, се бяха скупчили в далечния край на дългия, извиващ се вълнолом.

Кранове за товарене и разтоварване, боядисани в светлозелено, стърчаха наблизо до входа на пристанището, наклонени един към друг, сякаш разговаряха помежду си.

Чайлдс погледна Ейми.

— Добре ли си?

— Страхувам се, Джон. — Тя за миг се извърна към него, а след това отново отмести погледа си.

— И двамата сме изплашени. Отсега нататък училището ще бъде под полицейски надзор.

— Бедната малка Жанет!

— Тя ще се оправи. Гърлото й е било наранено, ларинксът и трахеята са били лошо притиснати от ученическата вратовръзка, която този маниак е използвал като примка.

— Мисля си за психическата травма. Дали някога ще може да преживее това изпитание?

Светлините на светофара се смениха и Чайлдс зави надясно, като продължи по протежение на пристанището.

— Тя е млада, Ейми, а времето лекува дори душевните рани.

— Надявам се да е така — заради нея.

— Благодаря на Бога, че Оуврой се свърза с нас. Нямаше да мога да издържа дълго.

— Той не е ли забелязал… още някой друг?

— Не. След случая трябваше да мисли за мен и Жанет. Полицията е на мнение, че противопожарните стълби са били използвани от маниака да избяга. От изхода им е доста лесно да се промъкнеш през двора към дърветата. „Ла Роше“ не е много обезопасено място.

Пътят започна да се изкачва по стръмен виещ се хълм.

— Бих искала твоят детектив да се срещне с него — каза Ейми рязко.

Чайлдс й хвърли бърз, изненадан поглед.

— Забеляза ли как те гледаха някои от полицаите, докато те разпитваха? — продължи тя.

— Да, подозрително. Очаквах го. Никой не е виждал този лунатик, най-малко Жанет. Според това, което знаем и тя помни, макар че е още в състояние на шок и раните по врата й я затрудняват да говори, някой я сграбчва отзад и я омотава с вратовръзката, преди да успее да извика. Тя се е мъчила да се освободи с всички сили, но е била запратена напред по коридора, хвърлена зад стълбището и оставена да виси там, докато похитителят й я завърже за парапета. Представяш ли си каква сила е нужна, за да се направи това? Знам, че Жанет е дребна за възрастта си, но е необходима значителна сила за подобно постижение. Ако някой друг ни беше открил, а не Оуврой, спокойно можеше да предположи, че аз съм се опитвал да обеся Жанет. Ала дори да приемеха това, аз нямам физически сили да извърша нещо подобно.