Джеймс Хърбърт - Луната

Беше пъхнала пръсти в едната си обувка, когато чу приближаващи стъпки. Погледна любопитно, но миг след това хубавата й коса започна да настръхва. Неосъзнат страх плъзна по тялото й. Жанет се напрегна. Ослуша се. Погледна към отворената врата на спалнята.

Стъпките бяха тежки и почти тромави. Приближаваха се все по-близо. Звукът им бе хипнотизиращ.

Сърцето на момичето биеше необичайно силно.

Стъпките спряха за момент и й се стори, че сърцето й също спря. Наистина ли чуваше дишане иззад вратата?

Жанет се изправи бързо, обувката й се изплъзна от крака. Застана до ръба на леглото, едва поемайки дъх. Пиеро я гледаше с тъжни и замръзнали празни очи.

Не желаеше да тръгне към вратата. Нещо подсъзнателно я заставяше да не го прави. Стъпваше леко по полирания под, прокрадвайки се скришом напред, а ръцете й бяха свити в юмруци.

Поколеба се точно преди да отвори, по-изплашена от всеки друг път в живота си.

Зад вратата нещо дебнеше.

Танците и гимнастическите упражнения бяха свършили. Госпожица Пипрели бе приключила с приветствената си реч, преди да представи консула Виктор Плато, чийто доклад бе по-дълъг, но по-лек, дори изпъстрен с хумор.

Въпреки това Чайлдс не можеше да се съсредоточи върху изказванията, тъй като постоянно търсеше из тълпата някакъв знак, който никой друг не можеше да различи, както той самият.

Чайлдс не само не виждаше нещо необикновено, но не чувстваше и нищо, което да го притеснява. Всичко беше наред. Внимателни зрители, чудесно време, макар че бе твърде топло, отлични бяха представянията на учениците и последвалите речи.

Награждаването бе започнало, когато вниманието му бе приковано от едно движение. Той премигна, не беше сигурен дали това не бе илюзия или светлината, отражение на един от прозорците срещу поляната.

Но нещо в полезрението му не бе спокойно, както по-рано… Тази промяна бе по-скоро в усещанията му, отколкото в това, което виждаше. Очите му бяха привлечени от едно определено място в отсрещната сграда.

Сред прозорците на горните етажи мярна едно лице.

То беше твърде отдалечено, за да бъде разпознато, но Чайлдс разбра инстинктивно чие лице бе това.

Кръвта му изстина.

Изумен, Чайлдс се понадигна. Не можеше да седи повече, макар че див ужас приковаваше тялото му към седалката. Устата му се отвори, искаше да извика, но беше вцепенен.

Лицето беше там и изглеждаше така, сякаш върху него имаше само очи.

След това бялата мъгла изчезна.

Чайлдс се изправи с мъка на краката си. Усещаше крайниците си твърде тежки, за да се движи по някакъв начин, но все пак успя да прескочи облегалката на пейката. Огледа се наоколо за Оуврой. Частичната парализа от шока започна да отминава, но Чайлдс не можа да намери инспектора из тълпата. Не можеше да чака. Нещо нередно ставаше в училището, нещо ужасно, което му причиняваше остър, режещ страх.

Той обиколи редиците и забърза обратно по чакълената пътека към училищната сграда. Отзад избухнаха ръкопляскания при награждаването на ученичка. Само няколко човека забелязаха забързаната му фигура — единият беше Оуврой, който се бе разхождал под едно дърво, близо до края на градината, откъдето виждаше добре всичко. За нещастие той беше на голямо разстояние от пътеката, по която беше поел Чайлдс. Детективът реши, че ще е по-лесно, ако пресрещне Чайлдс от другата страна на сградата. Оуврой нахлузи сакото си и бързо закрачи натам.

Чайлдс нахлу през първата врата, до която стигна, потрепервайки неволно при досега с по-хладния въздух. Изкачи едно стълбище и се озова в главния коридор, който минаваше по средата на сградата. Непознатото лице беше надникнало от един прозорец на третия етаж, където бяха спалните на по-големите момичета. Той побягна по коридора към централното стълбище, стъпките му силно отекваха.

Премина покрай библиотеката, учителската стая и чакалнята за родители, преди да стигне до широкото стълбище, където спря и погледна нагоре, за да види дали някой не надзърта оттам. Стълбите бяха пусти.

Без да се предава на вълнението си, Чайлдс започна да се изкачва по тях.

Оуврой се проклинаше — не знаеше, че в продължение на години към централната сграда бяха прибавяни различни крила и пристройки. Детективът изгуби Чайлдс из бялата сграда с високата кула. Той можеше да заобиколи и да стигне Чайлдс от другата страна или да върви направо. Накрая влетя през най-близката врата.

Стигайки до първия етаж, Чайлдс огледа пустия коридор, който се разклоняваше в две посоки. Отгоре долиташе шум. Той се облегна на парапета. Последваха остри звуци, сякаш нещо се люлееше. Вдигна глава.